- А другото, какво ще кажеш за другото?
- Какво друго?
Идиотът беше в паника. Но Лийс си каза, че паниката му говори по-скоро за незнание, отколкото за опит да скрие нещо.
- Както и да е. Кога ще бъде на работа?
- Утре. Каза, че ще е тук утре сутринта - той преглътна с усилие, адамовата му ябълка заподскача, очите му бяха ококорени.
- Значи, не работите по никакъв друг случай?
Мъри бързо поклати глава.
- Е, има само разни рутинни неща. Чакаме лабораторни резултати от стари доказателствени материали, за да видим дали няма да има някакви нови следи. Но става дума за случаи, по които няма подновено разследване. Не може да се каже, че предприемаме активни мерки във връзка с някой от тях - върхът на езика му се плъзна по устните.
Лийс се обърна на пети и тръгна все така бързо обратно по коридора, без да си даде труда да затвори вратата зад себе си. Когато седна отново в колата, набра номера на Карен Пири. Когато го прехвърлиха на гласова поща, на което той беше разчитал, каза:
- Обажда се Саймън Лийс. Току-що бях в офиса на отдела ви, но не ви намерих там. Държа да ми се обадите веднага щом получите това съобщение. И още преди да сме разговаряли лице в лице, ви заповядвам да прекратите така нареченото си разследване във връзка със самоубийството на Гейбриъл Абът. Не отлагайте отговора си на това съобщение, главен инспектор Пири. Това също е заповед — той натисна с пръст екрана, за да изключи телефона, и се облегна на кожената седалка. За да цитираме барда на нацията, сега работата му беше „да чака и се въси, и топли на жарта гнева си“*. Когато тя намереше за добре да се яви пред него, можеше да й гарантира вулканично изригване.
Той беше почти доволен, че не я откри в офиса. Предвкусването на удовол-ствието беше толкова приятно.
*Жената чака и се въси, и топли на жарта гнева си“ — Робърт Бърнс, „Там О Щантър, прев. В. Свинтила. - Б. пр.
35.
Залата „Бутройд“, според полицая, който я заведе там, беше флагманът сред заседателните зали в Порткулис Хаус. Когато парламентаристите си бяха гласували построяването на нова офисна сграда, явно бяха избрали „по дрехите посрещат“ за мото на идеята. Самата сграда беше впечатляваща - с просторен атриум от полиран гранит, стъкло и стомана, възможно най-светъл в зависимост от настроението на небето, а посадените в средата дървета не допускаха да изглежда прекалено студен. Сградата излъчваше атмосфера на богатство и власт. Карен предположи, че за повечето посетители това е най-впечатяващата модерна сграда, в която са се озовавали - освен ако не бяха посещавали безумно скъпата нова сграда на шотландския парламент. Политиците явно разбираха изгодата от работно място с естетически достойнства. Жалко, че не прехвърляха този принцип и към повечето други помещения, в които държавните служители прекарваха работното си време. Запита се колко ли щяха да издържат водачите на държавата в килера, който споделяше с Джейсън и постоянното ухание от сандвичите на Гpeгc“ Спътникът й я отведе до едно от най-добрите места в залата, откъдето ясно се виждаха дузината столове, подредени зад подковообразния президиум от светло дърво, разположен срещу дълга маса, край която се предполагаше, че ще седят свидетелите. Зад нея имаше редици от удобни на вид офисни столове с кожена тапицерия в цвят, който се колебаеше между аквамарин, тюркоаз и сиво.
- Заповядайте, госпожо - каза учтиво полицаят. - Ще пуснем останалата част от публиката около десет минути преди комисията да започне работа. Който влезе първи, по-лесно ще си намери място, но тъй като вие сте една от нас, не виждам защо да не ви дам малко предимство.
- Благодаря - отвърна Карен. - Ако дойдете някога в Единбург, ще ви върна услугата.
Не й се беше наложило да търси сложни аргументи, за да бъде допусната на заседанието на комисията. Служителят на пропуски прие без възражения картата й и смътното обяснение, че трябвало да поговори с един от членовете на комисията. Скоро тя щеше да се озове само на метри от лорд Синклер, предполагаемия донор на спермата, от която бе забременяла Каролайн Абът. Не че би й минало през ум да го разпитва за това.
Мястото, до което я бе отвел полицаят, беше в средата на първия ред, но Карен реши, че иска да бъде малко по-незабележима. Избра място в края на втория ред, до прозореца, за да може да гледа корабите и лодките по реката, когато й станеше много скучно. Беше почти сигурна, че ще стане така. Но в сравнение с някои места, на които й се беше налагало да наблюдава „хора, представляващи интерес“, както се изразяваше Лийс, това беше за предпочитане в много отношения. Столът беше удобен, температурата в помещението - приятна, паното на стената отсреща - стилизиран пейзаж с дървета, и нещо, което беше или река, или полета - беше изпълнено в успокояваща синя тоналност, а бюстът на баронеса Бутройд*, нямаше толкова заплашителен вид като повечето портрети, покрай които бяха минали на път към заседателната зала.