Тя извади небрежно салфетките, които бе взела от кафенето, покри с тях стъклената чаша, от която бе пил Франк Синклер и я пъхна в джоба си. После излезе спокойно от залата и тръгна към най-близката тоалетна. Затворена на сигурно място в кабинката, Карен пъхна чашата в хартиената торбичка и я постави внимателно на дъното в чантата си. Не й се искаше да я спрат на излизане, защото е отмъкнала чаша от Порткулис Хаус.
Дишай, каза си тя. Беше направила нещо толкова смехотворно, че не би го признала пред никого от колегите си, а при това явно й се беше разминало. Това беше лудост. Но лудост в името на справедлива кауза.
Но тя не беше осъзнала, че е била забелязана. В началото на журналисти-ческата си кариера бъдещият лорд Синклер се беше отличавал с изключителна наблюдателност. И не беше изгубил набитото си око. Най-голямо внимание бе обръщал на хората, които имаха въпроси и коментари, но част от бдителността му бе насочена и към онова, което се случваше наоколо. Беше забелязал Карен с ъгълчето на окото си и я проследи с поглед, докато разговаряше с останалите на автопилот, борейки се да прикрие удивлението си пред онова, което наблюдаваше.
Нямаше никакво съмнение. Която и да бе тази жена, тя бе прибрала чашата, от която той бе пил, и си бе тръгнала с нея. Съществуваше само една причина, поради която някой би направил това.
Почувства как в гърдите му се надига ледена вълна. Но нямаше намерение да изпада в паника. Не би се издигнал толкова високо, ако се стряскаше от всяка заплаха. Помоли учтиво събеседниците си да го извинят и придърпа настрана помощника си.
Виждаш ли онази жена, която тъкмо излиза? Проследи я и разбери коя е.
Помощникът, на когото се плащаше, за да изпълнява предано всички нареждания, без да задава въпроси, излезе незабелязано от залата. Синклер го проследи с поглед, а наум прехвърляше различни възможности - от организирано проследяване до най-отчаяните средства. Никой не можеше да си позволи да застане на пътя на Франк Синклер.
36.
Влакът напускаше гара „Кингс Крос“, когато Карен се досети, че не е включила телефона си, след като излезе от заседанието на медийната комисия. Беше изпаднала в такава еуфория след престъпното си приключение, че всичко друго беше останало на заден план. Но когато се отпусна на седалката, подготвяйки се за дългия път обратно към Единбург, й хрумна да провери телефона за есемеси и видя, че той е все още изключен. Изпъшка, докато телефонът се включваше и установи, че я чакат пет съобщения на гласова поща и около дузина есемеси.
В гласовата поща първото съобщение беше от Макарона. После две от Хубавеца. После едно от непознат номер. И накрая едно от Джорсал. Есемесите бяха до един от Хубавеца. В първия я молеше да му се обади. Както и в останалите, с нарастващо ниво на тревожност. Очевидно беше станал гаф, но от това положението не й се изясняваше.
Карен въздъхна и се упъти към разширението в края на вагона, за да не смущава спътниците си, като ругае по телефона. Бръчкайки нос заради странния ароматизатор, който съвсем не ухаеше свежо, тя отвори съобщението на Макарона с на- деждата да разбере нещо от думите му. Резкият му глас наподобяваше на ръмжене.
„Обажда се Саймън Лийс. Току-що бях в офиса на отдела ви, но не ви намерих там. Държа да ми се обадите веднага Щом получите това съобщение. И още преди да сме разгова ряли лице в лице, ви заповядвам да прекратите така нареченото си разследване във връзка със самоубийството на Гейбриъл Абът. Не отлагайте отговора си на това съобщение, главен инспектор Пири. Това също е заповед.“
Аха. Е, поне нещо се изясни. Това, което все още не разбираше, беше как Макарона е узнал с какво се е заела, и колко сериозно беше положението. Той толкова обичаше да си придава важност, че възмущението му можеше да се дължи дори само на това, че Карен бе разпитвала Алан Ноубъл какви стъпки е предприел в разследването. Подозираше, че склонността на Ноубъл да се държи като „любимецът на шефа“ го е накарала да я натопи пред Макарона. Всеизвестно беше, че шефът ненавижда Карен и би се радвал да има някакво оръжие срещу нея.