От друга страна, случаят можеше да е значително по-сериозен. Но за каквото и да ставаше дума, тя нямаше да се опита да реши проблема във влака. Не и при двойната опасност сигналът да прекъсне или пък някой да чуе разговора й. С този въпрос тя щеше да се заеме при избрани от нея условия, тя щеше да избере и времето, и мястото. В идеалния вариант това щеше да се случи едва след като разбере доколко е загазила.
Първото съобщение на Джейсън беше тревожно. „Здрасти, шефе, аз съм. Шефът е тръгнал по пътеката на войната“, каза той. „Реших, че ще е по-добре да ви предупредя. Казах, че сте си взели почивен ден. Надявам се да не съм объркал нещо. Така или иначе, по-добре е да знаете, нали?“ На втория запис в гласовата поща той казваше горе-долу същото, съобщавайки в допълнение и новината, че му се е обадила секретарката на заместник-началника и му казала да остави съобщение на главен инспектор Пири да се яви в кабинета на шефа веднага щом дойде на работа на другия ден. „Каза, че щяла да ви прати имейл, но искала да бъде сигурна, че ще получите съобщението. Затова и го предавам. Между другото, шефе, ако се съди по гласа й, беше много ядосана.“
Ескалиране на напрежението, каза си Карен. Ако Макарона имаше някаква идея как да управлява подчинените си, щеше досега да е наясно, че Карен не се поддава на сплашване. Беше свикнала да се справя с такива неща още в училище. Никога не отстъпваше, когато заядливите тийнейджърски клики понякога се обръщаха срещу нея. Не отговаряше остроумно и съобразително като Джорсал, но и не отстъпваше и им отвръщаше с онзи непреклонен поглед, който вбесяваше Макарона. Никога не позволяваше тези, което се държаха грубо с нея, да видят, че са я засегнали - не го допускаше и тогава, и сега.
Оказа се, че непознатият номер е на Алан Ноубъл и неговото съобщение отговори на повечето от въпросите й.
„Обажда се инспектор Ноубъл. В какви игри си се впуснала, Карен? Току-що ми се обади братът на Гейбриъл Абът Бесен е, защото си била в Лондон и си се ровила в неговия живот и живота на близките му. И то след като аз му бях казал, че причината за смъртта на брат му най-вероятно е самоубийство. Поначало нямаш право да си пъхаш носа в моята работа, но в този случай наистина си преминала всякакви граници. Нямаш право да се ровиш в случаите на колегите си, а още по-малко да правиш неоснователни изказвания, които поставят колегите ти в идиотско положение. Смятам да съобщя за станалото на началството. Нямам никакво намерение да мълча примирено.“
Олеле. Значи някой се беше раздрънкал за нея пред брата на Гейбриъл. Карен подозираше Джъмпин’ Джак Аш. Така или иначе не беше склонна да му вярва особено. Беше ясно, че знаеше много неща, които не искаше да сподели с нея - може би някои от тези неща бе научил от Фелисити Фрай, - а след това беше хукнал да уведоми Уил Абът, че някой се рови в миналото. Интересното беше, че първата реакция на Уил Абът не е била да се запита дали има нови разкрития във връзка със смъртта на майка му. Вместо това се беше ядосал и се беше обадил на Ноубъл. Който беше осъзнал с малко закъснение, че е било редно да се обясни с Карен, преди да се обърне към Макарона. Тя не можеше да прецени дали е слабохарактерен, кариерист или просто глупав.
Ако някой наистина се опитваше да представи убийство като самоубийство, той беше извадил късмет с Ноубъл като старши разследващ офицер.
Последното съобщение в гласовата поща беше от Джорсал.
„Здравей, моето момиче. Обади ми се онзи неприятен тип Алан Ноубъл, беше извън себе си. Каза ми да не споделям с теб нищо във връзка със случая Гейбриъл Абът. Като че ли ми е шеф или нещо подобно. Та за кога искаше да ти уредя среща с Иън Лесли? Предполагам, че имаш предвид извънработно време? Обади ми се, когато си изясниш положението.“ Карен неволно се усмихна. Системата изобщо не бе успяла да превие Джорсал. Ето, че тя беше готова да спази обещанието си и да свърже Карен със социалния работник, който е отговарял за Гейбриъл Абът. Нямаше по-подходящ човек, който да й разкаже как се е развивал животът на покойния. Какво казваше Фил? „Когато животът ти поднесе лимон, направи си джин с тоник.“
Споменът за Фил й напомни, че днес беше понеделник и както се развиваха нещата, щеше да е по-добре да отмени днешното си виждане с Джими Хътън. Не за първи път се налагаше някой от тях да откаже поради служебни ангажименти, но тя всеки път отменяше уговорката със съжаление. Изпрати му есемес с обещание да му се обади през седмицата.
Върна се отново на мястото си, уверена, че ще успее да се справи с всичко, което я очакваше в Единбург. Оставаше да се уреди само въпросът с чашата на дъното на чантата й. За щастие днес беше понеделник. Тя пресметна набързо наум. Човекът, който й трябваше, щеше да се прехвърля от един влак на друг на гара „Хеймаркет“ около осем и четвърт. Това й оставяше достатъчно време да свърши единственото, което трябваше да бъде свършено тази вечер в Единбург, и да си уговори среща на бруления от вятъра перон. Изпрати есемес, уреди срещата и се облегна, отваряйки последната книга на Лий Чайлд. Малко бягство от действителността в света на фантазията най-лесно създаваше усещането, че милите прелитат по-бързо край нея.