Робърт Йънг
Гранитната богиня
Когато стигна билото на лакътя, Мартен спря да си почине. Не беше се задъхал от изкачването, но до брадата му оставаха още доста мили и той искаше да запази колкото може повече сили за последното изкачване до лицето.
Погледна назад към пътя, който беше изминал — по заострения хребет на ръката от лакътя надолу, който стръмно се спускаше към китката и широката няколко мили плоча на дланта, към гигантските гранитни пръсти, потопени във водата като носове, изсечени от скулптор. Видя как всъдеходът, който беше наел, се полюшва в синия залив между палеца и показалеца, а отвъд залива — блестящата шир на южното море.
Размърда рамене, за да намести по-удобно раницата си и провери алпинистката си екипировка, прикачена към плетения му колан — питон-пистолета и самозаключващия се кобур, резервната пачка патрони, херметическия пакет с кислородните таблетки, манерката. Доволен, отпи пестеливо от манерката и я постави отново в хладилния й калъф. После запали цигара и пусна струйка дим към синьото небе.
Небето беше дълбоко и безоблачносиньо, а Алфа Виргинис грееше ярко сред синевата и лееше топлина и светлина върху гинекоморфната планинска верига, известна като Девицата.
Тя лежеше по гръб с очи — две сини езера — вечно отправени нагоре. От удобната си наблюдателна позиция на лакътя й Мартен виждаше добре възвишенията на гърдите й. Известно време той ги съзерцава замечтано. Те се издигаха на около 8 000 фута над платото на гръдния кош и тъй като самото плато беше най-малко на 10 000 фута над морското равнище, истинската й височина беше над 18 000 фута. Но Мартен не беше обезсърчен — не към тези планини се стремеше той.
След малко свали поглед от покритите им със сняг върхове и продължи пътя си. Гранитното било вървеше известно време нагоре, после слизаше надолу и постепенно се разширяваше в заоблените форми на горната част на ръката. Оттук главата на Девицата се виждаше чудесно, макар че не беше достатъчно нависоко, за да види профила й. От това разстояние стръмната скала на бузата й, висока 11 000 фута, изглеждаше величествена, а косата й се виждаше много добре — необятна гора, разпиляна буйно чак долу до низината и разстлана върху масивните й рамене почти до морето. Сега тя беше зелена, през есента щеше да е кафява, после златиста, а през зимата — черна.
В продължение на векове дъждът и ветровете не бяха засегнали грациозните очертания на ръката й. Имаше чувството, че се разхожда по горната палуба на кораб. Движеше се с добро темпо. Все пак беше почти обед, когато стигна склона на рамото и разбра, че твърде много беше подценил огромните размери на Девицата.
Природните стихии не бяха пощадили склона на рамото и той трябваше да се движи по-бавно, като избираше пътя си сред малките долчета и избягваше пукнатините. На места в гранита имаше други видове вулканични скали, но общият цвят на тялото на Девицата си оставаше все един и същ — сивкаво-бял, примесен с розово и поразително напомняше цвета на човешката кожа.
Мартен се улови, че мисли за тези, които я бяха изваяли, и за хиляден път си зададе въпроса, защо ли бяха сторили това. Тя бе загадка, както египетските пирамиди на Земята, Сакса-хуаманската крепост и Баалбекския храм на слънцето. Във всеки случай тя беше неразгадаема като другите и сигурно щеше да си остане неразгадана завинаги, защото древната цивилизация, населявала някога Алфа Виргинис IX, или беше измряла още преди векове, или се беше изселила към звездите. Но и в двата случая не беше оставила никакви писмени паметници.
По своята същност обаче тези загадки бяха различни. Когато съзерцаваше пирамидите, крепостта и храма на Слънцето, човек се чудеше не защо са построени, а как са построени. С Девицата беше обратното. Тя водеше началото си от природно явление — огромно геологическо разместване на пластовете — и всъщност приносът на нейните създатели, макар че той несъмнено е изисквал херкулесов труд, е бил да я дооформят и да инсталират автоматичната подземна помпена система, която в продължение на векове снабдяваше с вода от морето изкуствените езера — очите й.
А може би точно тук се крие отговорът, помисли си Мартен. Може би единственото им желание е било да усъвършенстват природата. По всяка вероятност предполагаемите теософски, социологически и психологически мотиви, изложени от петдесетината земни антрополози (никой от които не я беше виждал в действителност) в около петдесетина технически тома, нямаха никаква фактическа обосновка. Може би отговорът беше така прост…
Южната част на склона на рамото беше по-малко ерозирана от централната и северната и Мартен се придържаше все по-близо до южния край. Той чудесно виждаше лявата страна на Девицата и очарован не можеше да откъсне очи от величествената, виолетово оцветена стръмна скала, която се простираше чак до хоризонта.