По калифорнийското крайбрежие бяха разпръснати разкошни вили в стил XXIII в. Почти всички бяха прекрасни и празни. Лилия избра една розова вила на място, откъдето й беше удобно да ходи на работа, и потъна в старото ежедневие с тази разлика, че сега беше на работа не първа, а втора смяна. Мартен започна да пише четвъртата си книга.
По-точно опитваше се да пише.
Не беше толкова наивен да смята, че промяната в пейзажа ще го изтръгне от литературната летаргия. През цялото време му беше ясно, че с каквито и думи да зареждаше ръкописната си машина, както и да ги комбинираше, те трябваше да извират от самия него. Все пак се беше надявал, че двата поредни неуспеха (втората книга всъщност се провали, въпреки краткотрайния финансов успех) ще го предизвикат и нямаше да позволи трети неуспех.
Но беше сгрешил. Летаргията му не само че продължи, но положението стана дори по-лошо. Започна да излиза все по-рядко и по-рядко, все по-рано да се оттегля в кабинета при книгите си. Но не сядаше зад ръкописната машина, а четеше великите романисти. Четеше Толстой и Флобер, Достоевски и Стендал, Пруст и Сервантес. Четеше Балзак. И колкото повече четеше Балзак, толкова повече се чудеше как този дребен, пълен, червендалест човек е бил толкова плодовит, а той, Мартен, си оставаше безплоден като белите пясъци на плажа под прозореца му.
Всяка вечер около десет часа Зила му поднасяше бренди в голямата чаша, подарена му от Лилия за последния рожден ден, а той се изтягаше във фотьойла пред камината (Зила вече беше стъкнала огън от борови чворове), отпиваше от коняка и мечтаеше. Понякога задрямваше за момент и после се стряскаше и се събуждаше. Накрая ставаше, пресичаше коридора, който водеше до стаята му, и си лягаше. Скоро след пристигането им Лилия започна да работи извънредно и рядко се връщаше преди един часа.
Въздействието на Зила върху него се зараждаше и засилваше постепенно. Отначало той дори не го забеляза. Една вечер вниманието му бе привлечено от походката й — лека за толкова голямо същество, почти ритмична; друга вечер забеляза девствената извивка на огромните й гърди; следващата вечер — грациозните очертания на бедрата й, бедра на амазонка под грубата пола. Най-после назря моментът, или поне така му се струваше тогава, да я покани да седне да си поговорят.
— Щом желаете, сър — каза тя и седна на възглавницата в краката му.
Той не очакваше това и отначало се смути. Но постепенно брендито започна да прониква в кръвта му и да му създава подходящо настроение. Забеляза как отблясъците на огъня играеха в косата й и с изненада откри, че косата й не беше чак толкова бозава, а имаше лек червеникав оттенък — спокоен, ненатрапчив червеникав оттенък, който смекчаваше грубите черти на лицето й.
Говориха за различни неща — най-вече за времето, малко за морето, за една книга, която Зила беше чела като дете (единствената книга, която беше чела), за Мизар X. Когато заговори за Мизар X, гласът й се промени — стана мек и детински, а очите й, които той беше смятал за безизразни и безинтересни, станаха големи и блестящи. Той дори забеляза в тях син оттенък. Слаб оттенък, разбира се, но това все пак беше нещо.
След тази случка започна да я кани да остава всяка вечер, а тя винаги приемаше с готовност и покорно заемаше мястото си на възглавницата в краката му. Дори седнала, тя бе по-висока от него, но ръстът й вече не го смущаваше, поне не както преди. Огромното й присъствие му действаше успокояващо. Той започна с все по-голямо нетърпение да очаква нощните й посещения.
Лилия продължаваше да работи извънредно. Понякога се връщаше чак в два часа. Отначало той се безпокоеше за нея, дори я укоряваше, че работи толкова много. Но постепенно, без да усети, престана да се тревожи за нея.
Изведнъж си спомни вечерта, когато Лилия се върна вкъщи рано — вечерта, когато той докосна ръката на Зила.
Отдавна му се искаше да я докосне. Нощ след нощ я гледаше как лежи неподвижно на коляното й и се чудеше отново и отново на нейната симетрия и изящност, чудеше се как може да е толкова по-голяма от неговата, питаше се дали е мека или груба, топла или студена. Най-накрая дойде моментът, когато той не можеше вече да се въздържи, наведе се и протегна ръка — и изведнъж нейните гигантски и неговите пигмейски пръсти се сплетоха и той почувства нейната близост и топлина. Устните и гигантското й лице бяха съвсем близо, а очите й бяха станали яркосини, сини като езера. После гъсталакът на веждите й леко докосна челото му, червената скала на устата й се притисна до неговата и стана мека, а гигантските й ръце го обгърнаха, като го притиснаха към планините-близнаци.