Выбрать главу

После Лилия, спряла изумена на вратата, каза:

— Само да си взема нещата…

Нощта беше студена, из въздуха се носеха кристалчета скреж и блестяха на звездната светлина. Мартен потръпна и стана. Погледна надолу към бледата бездна под себе си, после вдигна очи към покоряващата красота на планините-близнаци. След малко се изправи и се обърна към склона, като инстинктивно протегна ръце да търси нови издатини.

Ръцете му останаха във въздуха. Нямаше склон. Всъщност нямаше и перваз. Пред него се разстилаше платото на лицето на Девицата, бледо и с изострени черти на лунната светлина.

Мартен бавно тръгна по платото. Лунната светлина струеше край него като блестящ дъжд. Когато стигна до ивицата скала на устата, той притисна устни до студения твърд камък и прошепна: „Стани, любов моя!“

Но Девицата остана неподвижна под краката му, както и очакваше, и той продължи нататък край гордия скалист хълм на носа й, като напрягаше очи да зърне сините езера.

Вървеше вцепенено, ръцете му висяха като сакати. Движеше се машинално. Езерата, сега толкова близо, го привличаха неудържимо. Прекрасните езера, със сините примамливи дълбини, които обещаваха вечно блаженство. Нищо чудно, че Лилия, а след това и Зила му бяха омръзнали. Нищо чудно, че никоя от смъртните жени, с които беше имал връзки, не беше в състояние да му даде това, което той очакваше. Нищо чудно, че се беше върнал тук, при истинската си любов, след дванадесет безплодни години. Девицата беше несравнима. Нямаше друга като нея. Нямаше.

Вече беше почти на скулата, но все още огряната от звездите шир не се появяваше, за да наруши еднообразието на платото. Очите го боляха от непрекъснатото взиране. Ръцете му неудържимо трепереха.

Изведнъж се озова на брега на огромен безводен басейн. Гледаше учуден, с широко отворени очи. После отмести поглед и видя далечния гъсталак на веждата й, очертан на фона на небето. Проследи линията на веждата до мястото, където тя се извиваше навътре и преминаваше в голия ръб, който някога представляваше крехкия провлак, разделящ сините езера.

Водата се бе оттекла. Подземната помпена система бе престанала да действа, вероятно в резултат на същите сеизмични смущения, които бяха причинили комина.

Оказа се, че се е втурнал твърде нетърпеливо в желанието си да притежава своята любима. Никога не му беше минало през ума, че тя може да се е променила, че…

Не, това не може да бъде! Да повярва, означаваше, че цялото кошмарно изкачване по отвесната скала на брадата е било напразно. Да повярва, означаваше да загуби смисъла на целия си живот.

Отново погледна надолу с надеждата да види как синята вода избликва в празната очна ябълка. Но видя само голото дъно на езерото и… утайката…

Това беше твърде странна утайка — пръснати сиви предмети, подобни на пръчки със странни форми, някои съединени. Почти като…

Мартен се отдръпна назад. Яростно изтри устата си. Обърна се и побягна.

Но не стигна далеч — не защото се задъха, а защото, преди да продължи, трябваше да реши какво да правил. Инстинктивно се насочи към урвата на брадата. Но нима да се превърне в куп натрошени кости върху билото на шията, щеше да бъде по-различно в същността си от това да се удави в едно от езерата?

Спря се облян от лунна светлина и падна на колене, разтърсван от отвращение. Как е могъл да бъде толкова наивен, макар и на двадесет години, за да повярва, че той е бил единствен. Наистина той беше единственият земен жител, но Девицата беше стара и престара и на младини беше имала много ухажори, покорявали я по различни начини и умирали символично в сините дълбини на очите й.

Какво можеше да стори човек, когато разбере, че неговата богиня има глинени крака? Какво можеше да стори, когато открие, че скъпата му любима е уличница?

Мартен отново изтри устата си.

На изток обещаваща изгряваше зората. Звездите бледнееха. Мартен стоеше на ръба на скалата в очакване на деня.

Спомни си, че преди векове, един човек изкачил една планина и заровил блокче шоколад на върха. Просто един ритуал, безсмислен за непосветените. Докато стоеше тук, на платото, Мартен зарови няколко свои неща. Погреба детството си, погреба „Стани, любов моя!“. Погреба вилата в Калифорния и вилата в Кънектикът. И най-накрая, със съжаление, но категорично погреба майка си.