Но това щеше да е измама и той много добре го знаеше. Щеше да измами не Девицата, а себе си.
Имаше още една възможност, но и сега той я отхвърли по същите причини, както много пъти преди. Горната част на главата й му беше напълно непозната и въпреки че дърветата, които представляваха косата, можеха да улеснят изкачването, трябваше да се изкачи три пъти по-високо от брадата, а и наклонът сигурно беше не по-малко стръмен.
Или урвата на брадата, или нищо. За момента по всичко изглеждаше, че ще е нищо. Утешаваше се с това, че беше огледал само сравнително малка част от урвата. Може би отстрани бе по-достъпна. Може би…
Поклати глава. Само с пожелания доникъде нямаше да стигне. Можеше да се надява, след като намери начин да се изкачи, а не преди това. Тръгна по подножието на урвата, после спря. Докато стоеше и се взираше в изумителната стена, Алфа Виргинис незабелязано бе слязла до разтопеното море. Първата звезда вече се виждаше на изток, а цветът на гърдите на Девицата от златист бе прелял в пурпурен.
Неохотно Мартен реши да отложи разузнаването за другия ден. Оказа се, че това е разумно решение, защото тъмнината го обгърна, преди да успее да разгъне спалния чувал, а с нея дойде и пронизващият студ, с който планетата бе известна в цялата галактика.
Включи термостата на спалния чувал, после се съблече и пропълзя в топлата му вътрешност. Изяде една бисквита за вечеря и си позволи две глътки вода от манерката. Изведнъж се сети, че през деня бе пропуснал да яде и това дори не му бе направило впечатление.
Изведнъж цялата ситуация му се стори позната, като че ли това му се бе случвало и преди. Но връзката беше толкова слаба, че той не можеше да улови другия момент. Знаеше, че ще се сети по-късно, но механизмът на човешкия мозък беше такъв, че до това щеше да го доведе друга верига от асоциации и тогава пък нямаше да може да си спомни в каква връзка си е помислил за това.
Лежеше и съзерцаваше звездите. До него се извисяваше черният масив на брадата на Девицата и закриваше половината небе. Очакваше, че ще се чувства самотен, дори изплашен. Но не беше. Чувстваше се сигурен, в пълна безопасност. За пръв път от много години беше доволен.
Точно над главата му се намираше необикновено съзвездие. Напомняше му човек на кон. Човекът носеше на рамо продълговат предмет, който приличаше на различни неща, според това как гледаш на съставните му звезди — пушка, може би тояга, дори въдица.
Според Мартен това приличаше на коса.
Обърна се на една страна, като се наслаждаваше на мъничкия оазис топлинка. Сега линията на брадата на Девицата изглеждаше омекотена на звездната светлина и нощта спеше в нежно, безмълвно великолепие. Това беше негов стих, помисли си той в просъница — част от онази бъркотия от думи и фрази, който беше скалъпил преди единадесет години под заглавието „Стани, любов моя!“. Част от книгата, която му беше донесла слава, богатство… и Лилия.
Лилия… Споменът за нея му се струваше толкова далечен и в известен смисъл наистина беше далечен. Но от друга страна, изпитваше странно, болезнено чувство, че това е било вчера.
Когато я видя за пръв път, тя стоеше до един от онези малки старинни барчета, които тогава бяха много на мода в Олд Йорк. Тя стоеше там съвсем сама — висока, тъмнокоса, царствена като Юнона, и пиеше следобедното си питие, като че ли жени като нея се срещаха на всяка крачка из галактиката.
Още преди тя да обърне глава, той беше сигурен, че очите й са сини — сини като пролетни планински езера, сини като очите на красива жена, която очаква да бъде обичана. Като си каза „Сега или никога!“, той смело се приближи, застана до нея и предложи да я почерпи с нещо за пиене.
За негова изненада тя прие. Едва по-късно му призна, че го е познала. По това време той беше толкова наивен, че дори не знаеше, че е знаменитост в Олд Йорк, макар че това беше явно. Книгата му наистина имаше успех.
Беше я написал набързо предното лято, когато „Юлис“ се завърна от Алфа Виргинис IX. Същото лято, завинаги излекуван от амбицията си да стане космонавт, той напусна службата си. Междувременно майка му се бе оженила още веднъж и когато разбра това, той си нае една лятна вила в Кънектикът, за да бъде колкото може по-далеч от нея. После, подтикван от неизвестни сили, седна и започна да пише.
„Стани, любов моя!“ беше звездната одисея на един младеж, любител на приключения, който търси своя бог и накрая го намира в лицето на една жена. Критиците се провикнаха: „Това е епос!“, а психолозите-фройдисти, които след като от четири века бяха в немилост, все още не се бяха отказали да правят психоанализа на писателите, заявиха: „Това е влечение към смъртта!“ Противоречивите оценки за книгата предизвикаха интереса на ограничения литературен свят и й осигуриха второ, а след това и трето издание. Неочаквано Мартен стана най-невероятното литературно явление — популярен още с първата си книга.