Выбрать главу

Извади питон-пистолета си и го зареди с една от десетината пачки патрони, които носеше в колана си. Прицели се внимателно и натисна спусъка. Дългите часове, в които се беше упражнявал, докато чакаше да бъде транспортиран от космодрума до колонията, не бяха отишли напразно — теглейки след себе си почти невидимата найлонова нишка, клинът се заби точно във високия перваз, който беше избрал за първа опорна точка. Звукът от втория изстрел отекна и се сля със заглъхващото ехо на първия. Знаеше, че стоманеното острие на клина се е забило дълбоко в гранита и можеше да гарантира безопасността му за първите 500 фута.

Постави пистолета обратно в самозаключващия се кобур. Докато стигне перваза, нишката щеше да се саморегулира, като автоматично се навива обратно на макарата си според неговото темпо на изкачване.

Започна да се изкачва.

Сега ръцете му бяха спокойни, а сърцето му беше възвърнало нормалния си ритъм. Някаква беззвучна песен пулсираше в него, пронизваше цялото му същество, вливаше му незнайна досега сила, каквато може би нямаше да почувства никога вече. Първите 500 фута бяха невероятно лесни. Имаше толкова много издатини, че изкачването приличаше на изкачване по каменна стълба, а на малкото места, където издатините бяха нарядко, разстоянието между стените беше много удобно за опора. Когато стигна перваза, дори не се беше задъхал.

Реши да не почива. Рано или късно щеше да почувства разредената атмосфера и искаше да стигне колкото може по-високо, докато още бе с пресни сили. Изправи се смело, извади пистолета и се прицели. Новият клин полетя нагоре, носейки след себе си новата нишка, и се заби в основата на друг перваз на около 200 фута над този, на който стоеше. Пистолетът имаше обсег 1 000 фута, но тясната пукнатина и неудобното му положение го ограничаваха.

Заизкачва се отново, а увереността му се увеличаваше с всеки фут. Само внимаваше да не погледне надолу. Пукнатината беше съвсем в края на западната част на шията, така че ако погледнеше надолу, щеше да види не само разстоянието, което беше изкачил в комина, а и дълбоката 8 000 фута пропаст от билото на шията до равнината. Знаеше, че увереността, която беше придобил, не е достатъчна, за да преодолее шока от такава ужасяваща височина.

Изкачването до втория перваз също мина без произшествия. Отново реши да не почива, заби следващия клин в третия перваз на около 250 фута нагоре и продължи изкачването. Като преполови разстоянието до третия перваз, усети, че краката и ръцете му натежават и започва да се задъхва — това бяха първите болезнени признаци на кислородния глад. Взе една кислородна таблетка и продължи.

Разтворилата се таблетка възвърна силите му и когато стигна третия перваз, все още не чувстваше нужда от почивка. Но все пак си наложи да седне на тесния гранитен перваз, облегна глава на стената и се опита да се отпусне. Яркото слънце блесна в очите му и той шокиран разбра, че бързото му изкачване е било субективно — всъщност бяха изминали часове, откак бе тръгнал, и Алфа Виргинис беше вече в зенита си.

В такъв случай не можеше да почива — нямаше време. Ако не стигнеше до платото на лицето, преди да се мръкне, можеше да не стигне никога. Веднага стана, извади пистолета и се прицели. За известно време изкачването се промени, но самоувереността му не намаля нито за миг и беззвучната песен продължаваше да пулсира в него с усилващ се ритъм. Краката и ръцете му обаче започнаха по-често да натежават, започна по-често да се задъхва и всичко му се струваше като сън. Само от време на време съзнанието му краткотрайно се проясняваше, след като вземеше таблетка кислород.

Промените в комина бяха незначителни. По едно време той се разшири малко, но Мартен откри, че като опре гръб на едната стена, а краката на другата, можеше да се придвижва нагоре инч по инч, но с минимално усилие. После коминът отново се стесни и той започна да се изкачва, както отначало.

Започна да става по-дързък. Досега се осигуряваше в три точки и не освобождаваше клин, докато не беше сигурен, че останалите три са здраво забити. Но смелостта му нарасна и бдителността му намаля. Все по-често започна да пренебрегва тройното осигуряване, докато накрая съвсем се отказа от него. В края на краищата, самоуспокояваше се той, какво значение щеше да има това, ако се подхлъзне. Питон-нишката щеше да го спре, преди да е паднал и два фута.

Това беше вярно — ако патронът, който току-що бе изстрелял, не се бе оказал дефектен. В бързината той не забеляза, че найлоновата нишка не се навива обратно, и когато камъкът, на който беше поставил цялата си тежест, се размърда под крака му, инстинктивният му ужас бе смекчен от мисълта, че падането ще е кратко.