Тя лежеше по гръб точно под него. Лявата й ръка беше отметната към морето и пръстите й се топяха във водата. Беше свила коляно — един хълм от златиста, слънчева плът… Коремът и нежните хълмове на гърдите й също бяха златисти. Шията й беше великолепна златна планина, която водеше към отвесната стръмнина на гордата й брада и огромното златисто плато на лицето й. Сините езера на очите й бяха затворени в спокоен сън.
Илюзия и реалност се сляха в едно. Времето се оттегли, пространството престана да съществува. В решителния момент сините очи се отвориха.
Тя веднага го забеляза. На лицето й се изписа недоумение, после разбиране (макар че тя съвсем не беше прочела мислите му). Накрая устните й се извиха в приветлива усмивка и тя протегна ръце към него.
— Ела, мили! — каза тя. — Ела долу при мен!
Докато слизаше по витата стълба към плажа, пулсирането в слепоочията му заглуши плясъка на вълните. Тя го очакваше край морето, очакваше го както винаги. Изведнъж той си представи, че е великан и крачи из равнината, раменете му опират в небето, а земята трепери под великанските му стъпки.
Откъм виолетовите сенки на планините полъхна бриз и достигнал до неговото орлово гнездо, разхлади пламналото му лице и съживи разбитото му тяло. Бавно се изправи. Погледна нагоре към загадъчните стени на комина, като се чудеше дали те продължават още около 1 000 фута и дали ще могат да го изведат до върха.
Извади пистолета и изхвърли дефектния патрон, после внимателно се прицели и натисна спусъка. Когато постави пистолета обратно, усети, че му се завива свят, и инстинктивно посегна за кислородните таблетки в колана си. Попипа колана, не намери пакетчето и започна като обезумял да претърсва всеки инч от плетената повърхност, докато най-после намери малките нитове, останали след като пакетът се беше откъснал при падането.
Стоя известно време неподвижен. Беше му ясно, че има само едно логично разрешение — да слезе обратно до билото на шията, да прекара нощта там и сутринта да се върне в колонията, а после да уреди транспортирането си до космодрума, да се качи на първия кораб до Земята и да забрави за съществуването на Девицата.
Едва не се изсмя на глас. Логика беше хубава дума и не по-лошо понятие, но на небето и на Земята имаше неща, които тя не можеше да обхване, и Девицата беше едно от тях.
Започна да се изкачва.
На височина около 2 200 фута коминът започна да се променя.
Отначало Мартен не забеляза промяната. Кислородният глад бе притъпил възприятията му и изпаднал в постоянна летаргия, той бавно преместваше един след друг натежалите си крайници и инч по инч придвижваше тромавото си тяло от едно нестабилно положение в друго, не по-малко нестабилно, но малко по-близо до целта. Когато най-после забеляза промяната, беше твърде изтощен, за да се уплаши, и така вцепенен, че дори не се отчая.
Беше изпълзял и намерил убежище върху един тесен перваз и погледна нагоре, за да търси друг перваз, към който да насочи пистолета. Коминът беше слабо осветен от лъчите на залязващото слънце и в първия момент си помисли, че му се привижда поради отслабващата светлина.
Нямаше повече первази.
Всъщност нямаше и комин. От известно време той ставаше все по-широк, а сега рязко се разширяваше в един вдлъбнат склон, който се простираше чак до върха. Всъщност това не беше никакъв комин. Като цяло пукнатината приличаше на надлъжно сечение на гигантска фуния — частта, която вече беше изкачил, представляваше тръбата, а това, което му оставаше да изкачи, беше горната разширяваща се част.
От пръв поглед личеше, че изкачването ще е трудно. Склонът беше твърде гладък. От мястото, където седеше, не се виждаше нито една издатина. Това, разбира се, не означаваше, че по-нататък няма други издатини, но изключваше възможността те да бъдат достатъчно големи, за да може да използва пистолета. Как можеше да забие питон-куршум там, където нямаше в какво да го забие?
Погледна ръцете си. Те отново трепереха. Понечи да вземе цигара, но изведнъж се сети, че не беше ял от сутринта, и вместо цигара извади една бисквита за вечеря. Изяде я бавно, като преглътна с помощта на глътка вода. Манерката му беше почти празна. Усмихна се горчиво. Сега поне имаше една логична причина да се изкачи до платото — да си напълни вода от сините езера.