Отново посегна за цигара и този път взе една и я запали. Пусна дим към смрачаващото се небе. Вдигна краката си на перваза, обгърна коленете си с ръце и започна бавно да се клати напред-назад. Тихо си затананика. Това беше една стара, стара песничка от ранното му детство. Изведнъж си спомни къде я беше чул и кой му я беше пял, стана ядосано, захвърли цигарата в сгъстяващите се сенки под себе си и погледна към склона.
Отново пое нагоре.
Никога нямаше да забрави това изкачване. Склонът се оказа труден, както и изглеждаше. Беше невъзможно да се изкачва вертикално и трябваше да се движи косо, описвайки зигзази, и при това се задържаше само на издатини не по-дебели от един пръст. Но кратката почивка и кондензираната храна бяха възстановили силите му и отначало не му беше трудно.
Постепенно започна да чувства все по-осезаемо разредената атмосфера. Движеше се по-бавно и по-бавно. Понякога се съмняваше дали въобще се придвижва напред. Не смееше да вдигне глава и да погледне нагоре, защото издатините, за които се задържаше с крака и ръце, бяха толкова неустойчиви, че можеха да се откъртят и при най-малкото нарушаване на равновесието. А трябваше да се справя и със сгъстяващия се мрак.
Съжаляваше, че не остави раницата си на последния перваз. Тя беше неудобен товар и като че ли ставаше все по-тежка с всяка крачка. Ако ръцете му бяха свободни, щеше да разхлаби ремъците и да я смъкне от раменете си.
Потта започна непрекъснато да се стича в очите му. Веднъж се опита да избърше мокрото си чело о гранитния склон, но само отново отвори раната си и кръвта, смесила се с потта, го заслепи съвсем за известно време. Чудеше се дали склонът има край. Най-после успя да избърше очите си с ръкав, но пак не виждаше нищо, защото вече беше съвсем тъмно.
Загуби всякаква представа за времето, то престана да съществува. Чудеше се дали има звезди и когато намери малко по-стабилна опора за ръцете и краката си, внимателно наклони глава назад и погледна нагоре. Но кръвта и потта отново рукнаха в очите му и той не успя да види нищо.
Изненада се, когато окървавените му пръсти напипаха издатина. Въпреки че беше огледал скалата съвсем бегло, беше сигурен, че няма големи издатини. Но ето че имаше. С треперещи ръце той започна да примъква изтощеното си тяло нагоре инч по инч, докато най-после успя да намери опора за лактите си, преметна левия си крак на гранитната повърхност и се измъкна в безопасност.
Това беше широк перваз. Разбра че е широк, като се търколи по гръб и опъна ръце до тялото си. Лежеше неподвижно, твърде изтощен за каквото и да е движение. След малко вдигна ръка и изтри кръвта и потта от очите си. ИМАШЕ звезди. Небето беше осеяно с пулсиращата красота на стотина съзвездия. Точно над него беше съзвездието, което беше забелязал снощи — ездачът с косата.
Мартен въздъхна. Искаше му се завинаги да остане да лежи на този перваз, меката лунна светлина да огрява лицето му, да чувства близостта на Девицата, вдъхваща сигурност; да лежи тук в блажен покой, завинаги увиснал на границата между миналото и бъдещето, извън времето, неподвижен.
Но миналото не му даваше мира. Въпреки усилията му да я възпре, Зила разтвори тъмната завеса и излезе на сцената. После завесата зад нея се стопи и невероятното представление започна.
След неуспеха на третия му роман (вторият се разпродаде поради известността на първия и имаше краткотраен успех), Лилия започна да работи в един парфюмериен концерн, за да може той да продължи да пише. По-късно, за да го освободи от бремето на домакинската работа, тя нае прислужница.
Зила не беше земен жител — беше от планетата Мизар X. Жителите на Мизар бяха известни с две неща — гигантски ръст и посредствени умствени способности. Зила не правеше изключение. Беше висока повече от седем фута, а коефициентът й на интелигентност беше под 40.
Но за ръста си тя бе добре сложена, дори грациозна. Всъщност, ако лицето й имаше поне малко чар, тя можеше да мине за привлекателна жена. Но то беше плоско, с големи волски очи и широки скули. Устата й, подчертана от увисналата долна устна, беше твърде месеста. Косата й беше бозавокафява, но ако й се придадеше подходящ оттенък, тя нямаше да изглежда толкова безлична.
Когато Лилия му я представи, Мартен я погледна, каза: „Приятно ми е да се запознаем“ и вече не се сети за нея. Щом Лилия смяташе, че тази великанка ще върши домакинската работа по-добре от него, той нямаше нищо против.
Същата зима преместиха Лилия на западното крайбрежие и за да не поддържат две къщи, те се отказаха от вилата в Кънектикът и се преместиха в Калифорния. Калифорния бе рядко населена, както и Олд Йорк. Обетованата земя отдавна се бе изнесла към звездите, разпръсната из хилядите още неизследвани системи. Но вечният копнеж на човека по зелени пасища имаше една положителна страна — пасищата, които беше оставил на Земята, бяха избуяли в негово отсъствие. За домоседите и за упоритите имаше достатъчно място. След четири века опортюнизъм Земята най-после бе поела новата си роля на културен център на Галактиката.