Чудомир
Гратиси
— Гратиси ли? Какво тегло съм теглил от тая чужда думичка, братчето ми, какво тегло, сам един господ знае — мърмореше с дрезгавия си глас в кръчмата бившият директор на пътуваща трупа Лальо Лалевски Гърмѝлов. — Където и да идеш, в който град, село, паланка, колиба да отседнеш, обявиш ли спектакъл и откриеш каса, най-напред запристигат гратисчиите, муфтаджиите, келепирджиите и използвачите, на български казано.
— Аз, господине — дума първият, — съм от финансовото управление. По закон — дума — ни се падат два, но ще ви моля, антърну и по изключение, да ми откъснете още един за балдъзата. Младо е — дума, — темпераментно е и не чини да го оставям само̀ вкъщи до среднощ. Изкушения, знаете. Котараци мяукат, серенади свирят и изобщо рисковано…
— Аз — обажда се зад него другият — съм редактор на околийския вестник „Голтупанско стремление“. Излиза двуседмично. Третира културно-стопански въпроси изобщо и в частности пише и за театъра. Сега — вика — не излиза, защото на съдията-изпълнител му правят ревизия и не ми дава обявления, но от първи идущи започва пак. За мене и за сгоденицата ми, моля, два гратиса, но по възможност от резервата. Прогимназиална е, знаете, свършила е учителски институт в Шумен и два пъти е класирана. Не сме какви да е хора, изобщо.
— За началника на гарата два гратиса, моля — провиква се трети. — Багажа ви, такована… разпоредих, освободихме куфарите, сандъците, декорите. Наредих и за каруци до града. Изобщо бъдете спокойни, такована… дорде съм аз… И на връщане ще услужим.
След него, братчето ми, да са живи и здрави, се заточват околийският началник, полицейският инспектор, пет-шест цивилни полицаи, кметът, настоятелите на читалището, дежурните учители, местният поет, местният художник, тридесет и шест души от туземната любителска трупа, а след тях чичото на портиера, вуйчото на комика, приятелят на примадоната, пралелята на касиера и така нататък до безконечност.
Даваме, братчето ми, късаме безплатни билети, късаме, докато се озъбят голи кочани, а в касата се не вижда ни парица.
След цялата тая върволица веднъж в един град се изтъпанчи пред гишето и един шишко с жена си и трите си деца.
— Какви места обичате, моля — пита касиерът. — Резерва ли, балкон ли, някоя ложа ли?
— Аз — вика, — господин касиер, пардон, ама се казвам Никола. Никола Яхниев, дорде не речеш. Галантерия, колониал, метли, канели, гаванки, совалки, връшници и рогозки от царевична шума. Живея, санким, в центъра на града, срещу хотел „Химпериал“. На ъгъла ми е дюкянът, а от двете страни дворът ми е заграден с дъски. На дъските, санким, лепят афиши. На всички хора не позволявам да лепят, но на вашите хора дадох разрешение, а пък там афишите най-много се четат. Разреших им от едната страна два и от другата два да залепят и като се натрупа оня ми ти народ! Прочете що прочете тук-там, и тича за билети. Та рекох, санким, на жената:
— Марийке, рекох, да идем с дечицата да им разправим на хората, санким, работата как стои. Те са учени, разбрани са и ще ни дадат пет билетчета без пари, та и ний да видим кое-що. Услуга за услуга, санким. От мене дъските за рекламност — от вас билетчетата.
Други път пристигаме следобед в едно крайбалканско градче. Като слязохме и се настанихме в хотела, на жена ми, която тогава беше в положение, й се припило сок от зеле. Срещнала едно дете пред хотела и го попитала:
— Миличко — рекла, — имате ли у вас зелев сок?
Детето нищо не разбрало.
— Армея — рекла, — армея, армеена чорба имате ли в къщи?
— Имаме — рекло детето и пак си лапнало пръста.
— Иди тогава ми донеси малко да си сръбна и ще те пусна довечера да гледаш представлението без пари.
Хукнало се малкото, наточили му в къщи в една тенджера и тръгнало към хотела. Из пътя който го срещнал, го питал къде и за кого я носи и то разправяло.
Разчуло се в градчето, че пущат на представлението и за армеена чорба, че като се проточи вечерта целият град, братчето ми, като се заниза! Кой с котел, кой с паница, кой с гърне, всички армеена чорба носят и се натискат да влязат в салона представление да гледат.
В друг един град се случи пак следното: преди да почне представлението, гледам пред дупката на завесата — народ, народ, салонът препълнен до тавана с публика. Търкам ръце аз, радвам се на успеха, па не ме сдържа и се затърчах до касата.
— Как е? — питам касиера. — Добре сме, нали?
— Средна работа — отвръща ми той. — Да има, да има стотина билета продадени.
— Не може да бъде! — кряскам. — Всички столове са заети и коридорите са претъпкани с правостоящи.
Той дига рамене и се пули насреща ми.