Тес Геритсън
Гравитация
На мъжете и жените, благодарение на които полетите в космоса са реалност.
„Зад всяко от най-великите постижения на човечеството стои една мечта.“
1.
Океанът
Процепът край островите Галапагос
0,30 градуса южна ширина,
90,30 градуса западна дължина
Той се плъзгаше по самия ръб на бездната.
Под него зееше мракът и ледените води на подводното царство, там където слънцето никога не бе прониквало, и където единствената светлина бяха случайни искрици от стрелкащи се биолуминесцентни организми. В тежководолазния батискаф „Дълбочинен полет IV“, който приемаше формата на човешкото тяло, зад прозрачен, дебел полиакрилен прозорец, доктор Стивън Д. Ейхърн изведнъж изпита завладяващото усещане, че, освободен от оковите на земното притегляне, се носи през безкрайния космос. Лъчите на двата странични прожектора осветяваха ситния ръмеж от органична материя. Това бяха труповете на най-различни едноклетъчни и елементарни форми на живот, които бяха пропътували хиляди метри вода с единствената цел да намерят покой в гробницата на океанското дъно.
Докато се носеше плавно през мекия дъжд от органични остатъци, той насочи „Дълбочинен полет“ точно по ръба на подводния каньон, при което бездната му се падаше отляво, а платото на океанското дъно бе точно под краката му. Макар да изглеждаше пуста, навсякъде по скалната твърд се забелязваха признаци на живот. Тук-там се виеха плитки и по-дълбоки следи от дънни риби, змиорки, раци или такива, които в момента не се виждаха, заровени под дебелия слой нанос, който им осигуряваше безопасност. Разбира се, имаше и следи от човека: парче ръждясала верига, змиевидно сгърчена около потъналата котва, бутилка от газирана вода, наполовина обвита в тиня. Призрачни останки от чуждия горен свят на светлината.
Внезапно пред очите му се разкри смайваща гледка. Сякаш пред него се изпречи малка подводна горичка от овъглени дървени стволове. Всъщност те приличаха много на опушени черни комини, около шест метра високи цилиндрични образувания от неразтворими минерали, които се бяха завихряли и натрупвали около пукнатините в земната кора. Той леко наклони единия лост за управление, като по този начин плавно заобиколи отдясно това необичайно препятствие.
— Стигнах до хидротермалния процеп — изрече Стивън. — Скорост два възела, отляво заобикалям „Комините“.
— Как е колата ти? — пропука в ушите му гласът на Хелън.
— Истинска красавица. Искам една такава за себе си.
Отсреща се чу тих смях.
— Ще ти се наложи да напишеш доста голям чек, Стив. А видя ли полето с конкреции? Трябва да е точно пред теб в момента.
Ейхърн не отвърна известно време, взря се в мътната вода и миг по-късно се обади:
— Да, ето ги!
Мангановите конкреции приличаха на овъглени бучки, разпръснати навсякъде по океанското дъно. Бяха необичайно гладки, образувани от най-различни минерали, вкаменили се около малки късчета скала или зрънца пясък, но пък представляваха изключително ценен източник на титан, ванадий, манган и много други редки и скъпи метали. Той обаче не им обърна внимание. Неговата цел бе нещо много по-важно.
— Спускам се в каньона — каза той.
Стисна лостовете за управление и изведе „Дълбочинен полет“ отвъд ръба на океанското плато. Щом скоростта му достигна два и половина възела, неголемите елерони, с функция обратна на тази при самолетите, насочиха надолу батискафа му — в тесния процеп на каньона. Започна спускането му в бездната.
— Хиляда и сто метра — започна да брои Стивън. — Хиляда сто и петдесет…
— Гледай под себе си! Процепът е доста тесен. Каква е температурата на водата?
— Започва да се покачва. В момента е дванадесет градуса.
— Нормално е за подобни хидротермални зони. Под теб са две хиляди метра горещи води.
Внезапно пред лицето на Ейхърн се стрелна някаква сянка. Той инстинктивно се отдръпна назад, при което бутна неволно един от управляващите лостове и батискафът се катурна надясно. Тежкият сблъсък със стената на каньона отекна с глух звън по целия корпус на превозното му средство.
— Господи!
— Какво стана? — обади се Хелън. — Стивън, докладвай състоянието си.
Той се намираше в състояние на хипервентилация, причинена от стреса, сърцето му биеше лудо, панически, и ехтеше в тясната полиакрилна обвивка на тялото му. Това беше изключително опасно, тъй като при тези дълбочини кръвното му налягане и количеството кислород в дробовете бяха от съществено значение. „Корпусът. Дали не повредих корпуса?“ През оглушителния шум от собственото си дишане, той чуваше стоновете на стоманената обшивка, която сякаш поддаваше под смъртоносния напор на стотиците тонове вода. Стивън се намираше на хиляда и двеста метра под морското равнище и отвсякъде като в железен юмрук го притискаха над сто атмосфери водно налягане. Една пукнатина по корпуса, един пробив на водата и щеше да бъде размазан до неузнаваемост.