Хелзингер рязко се обърна отново към телевизионния екран, но не толкова бързо, че Роман да не успее да види блесналите в очите му сълзи.
— Днес е рожденият ден на дъщеря ми.
— Изпратихме й подарък от твое име. Съобщихме на жена ви, че няма да можете да присъствате, тъй като в момента летите за Кения.
Хелзингер горчиво се изсмя.
— Всичко сте обмислили, а? Таланти сте в това отношение. Ами ако умра? Какво ще й кажете?
— Че се е случило на път за Кения.
— Да, какво ли значение би имало къде ще е. — Той въздъхна. — И какво й пратихте?
— На малката? Мисля, че беше кукла, доктор Барби.
— Ами тя точно това искаше. Как се досетихте?
Клетъчният телефон на Роман иззвъня.
— Ще се видим по-късно — рече той и се обърна с гръб към прозореца, за да се обади.
— Доктор Роман, обажда се Карлос. Получихме известни резултати от анализа на ДНК. По-добре елате да ги видите.
— Идвам.
Доктор Карлос Микстал седеше пред лабораторния компютър. По монитора течеше непрекъснатата информация като водопад.
„ГТГАТТАААГТГГТТААААГТТАААГТТАЦТЦАТГТТЦААТТАТГЦАГТТГТТГЦГГТТГЦТТАГТГТЦТТАГЦАГАЦАЦАТАГТГТЦТТТАГЦАГАЦАЦАТАТАТААААГЦТТТТАГАТГТТТТГААТТЦААТТГАГТГГТТТАТТГТЦАААЦТТТАГЦАГАТГЦААГАГАААТТЦЦТГААТГЦГАТАТТГЦТТТАГТТГААГГЦТЦТГТ…“
Потокът от данни се състоеше от четири букви Г, Т, А и Ц. Това беше последователността при свързване на нуклеотидите, а всяка от буквите представляваше съставните блокове, които образуваха ДНК, геномът на всеки жив организъм.
Карлос се обърна, щом чу звука от приближаващите стъпки на Роман, а изражението на лицето му беше много ясно. Карлос беше изплашен. „Точно като Хелзингер, помисли си Роман. Всички се страхуват.“
Роман седна до него.
— Това ли е? — попита той и посочи към екрана.
— Това е от организма, инфектирал Кеничи Хирай. Взехме го от останките, които успяхме да… изстържем от стените на „Дискавъри“.
Останки беше точната дума за онова, което бе останало от тялото на Хирай. Малки парчета плът с неправилна форма, разпръснати и полепнали навсякъде по стените на совалката.
— По-голямата част от ДНК-то остава загадка за нас. Нямаме представа кои части контролира. Но ето този конкретен отрязък тук на екрана, можем със сигурност да кажем от какво е. Това е генът на коензима F420.
— Който е?
— Ензим, специфичен за вида Archaeon.
Роман се облегна назад, при което усети как леко му се догади.
— Значи потвърди се, а? — промърмори той.
— Да. Организмът определено съдържа част от ДНК-то на вида Archaeon. — Карлос млъкна. — Страхувам се, че имам лоши новини за вас.
— Лоши новини? Това не беше ли достатъчно лошо?
Карлос написа нещо на клавиатурата и последователността от нуклеотиди се пренесе на друг сегмент.
— Това тук е друг отрязък от гена, който открихме. Отначало мислех, че е някаква грешка, но го проверих няколко пъти. Този участък е от вида Rana pipiens. Северна леопардова жаба.
— Какво?
— Точно така. Един бог знае как е попаднал тук генът на жаба. А от тук нататък започва да става наистина страшно. — Карлос смъкна екрана с няколко страници и намери следващия сегмент. — Ето другият ни познат ген — посочи го той.
Роман усети как една ледена тръпка пролази в основата на гръбнака му.
— И чии са тези гени?
— Тази част от ДНК-то е характерна за Mus Musculis. Обикновена мишка.
Роман гледаше втрещен монитора.
— Но това е невъзможно.
— Проверих и него няколко пъти. Тази наша форма на живот по някакъв начин инкорпорира в генома си части от ДНК-то на бозайници. Което означава, че е прибавила към свойствата си и нови ензимни способности. Тя се променя. Еволюира.
„В какво еволюира?“ — запита се Роман.
— Има още. — Карлос отново смъкна екрана с няколко страници и сега на монитора се появи нов порядък от нуклеотиди. — Този участък също не принадлежи на вида Archaeon.
— А какво е? ДНК от друг вид мишки?
— Не. Тази част е от ДНК-то на човек.
Ледът се стрелна нагоре и скова целия гръбнак на Роман. Косъмчетата по врата му настръхнаха. Като в сън той посегна към телефона и вдигна слушалката.
— Свържете ме с Белия дом — каза той. — Трябва да говоря с Джаред Профит.
На второто иззвъняване отсреща вдигнаха.
— Говори Профит.