— Анализирахме ДНК-то — съобщи му Роман.
— И?
— Положението е много по-сериозно, отколкото мислехме.
18.
Николай спря да си почине, ръцете му трепереха от умора. След месеците, прекарани в космическата станция, тялото му бе отслабнало и бе отвикнало от физически труд. В условията на безтегловност, където на човек не се налагаше да вдига тежести, мускулите му просто нямаха нужда да се натоварват. През изминалите пет часа той и Лутър работиха без почивка и поправиха антената за късовълнова радиовръзка със Земята и бяха демонтирали и поправили карданното съединение на панелите със слънчеви батерии. Ето защо сега той почувства умора. Дори най-простите операции като например да си сгъне ръката в лакътя, при условие че бе облечен в твърдия от армировката и въздушното налягане космически скафандър, превръщаха задачата в истинско изпитание.
Действително скафандърът усложняваше много нещата. Понеже бе конструиран така, че да осигури изолация на човешкото тяло от огромните температурни амплитуди, които варираха между –120 и +120 градуса по Целзий, както и да се поддържа постоянно въздушно налягане при условията на почти абсолютния вакуум в космоса, скафандърът бе съставен от няколко изолационни слоя — алуминизиран слой, найлонова обшивка, слой фибростъкло и вътрешна риза, поддържаща налягането. Под скафандъра астронавтът трябваше да облече отделен комбинезон с вградена термоподдържаща система. Освен това в раницата на гърба имаше резервоар с вода, кислород, самостоятелен турбодвигател и оборудване за радиовръзка. Всъщност космическият скафандър си беше индивидуален космически кораб, голям и трудноподвижен, поради което дори едно обикновено завиване на винт се превръщаше в действие, изискващо максимални усилия и концентрация.
Работата действително бе изтощила Николай. Ръцете му се бяха схванали в мъчно подвижните ръкавици и той целият беше плувнал в пот.
Беше и гладен.
Отпи малко вода от специално монтираната в шлема му сламка, свързана с резервоара в раницата и си отдъхна. Макар че водата му се стори странна на вкус, дори му лъхна на жабуняк, той не й обърна внимание. В безтегловност всичко му се струваше някак безвкусно. Отпи още веднъж и усети как някаква мокрота се разля по челюстта му. Нямаше как да посегне през шлема и да я избърше, така че се опита да я забрави и погледна надолу, към Земята. Нейният вид, простряла се в краката му в цялото си великолепие, го накара да почувства известно замайване, дори сякаш му се догади. Затвори очи и зачака да отмине неприятното чувство. Това бе нормално, често му се случваше, когато ненадейно погледнеше към Земята, нищо повече. Щом стомахът му се успокои, го обзе ново усещане: разлятата вода сякаш се стичаше по бузата към ухото му. Той изкриви лице като се опитваше да изтръска капката, но тя продължи да се движи по кожата му.
„Но нали съм в безтегловност, нали няма горе и долу. Значи водата не би трябвало да се стича.“
Той разтърси глава и удари няколко пъти с ръкавицата си по шлема.
Въпреки това обаче капката не спираше да се движи по лицето му и оставяше съвсем осезаема мокра следа от ъгълчето на устата му нагоре, към ухото. Достигна до слушалките на радиовръзката. Сигурно мекият тампон на слушалката ще попие течността и ще я възпре да не влезе в ухото…
Изведнъж тялото му се скова. Капката се бе стекла край слушалката. Проправяше си път към вътрешността на ухото му. Той вече не я усещаше като капка вода, нито като случайна струйка, а като нещо, което се движеше целенасочено. Като нещо живо.
Той се метна вляво, после вдясно като по този начин се опита да я отхвърли от себе си. Удари силно шлема си с ръка. Въпреки всичко тя се движеше напред, като леко се промушваше край слушалките.
Пред очите му в зашеметяващ вихър се сменяха картината на Земята, на черния космос, после пак Земята, а той не преставаше да размахва ръце и крака в някакъв трескав и странен танц.
Течността навлезе дълбоко в ухото му.
— Николай? Николай, моля обади се! — призова го Ема, докато го наблюдаваше на единия от мониторите. Той се въртеше във всички посоки, ръцете му непрестанно удряха по шлема. — Лутър, той изглежда изпада в гърч.
Лутър се появи пред камерата, забързан да помогне на колегата си. Николай продължаваше да се мята, клатеше и въртеше главата си във всички посоки. След малко Ема ги чу да си говорят по УКВ връзката.
— Какво е? Какво става? — питаше разтревожен Лутър.
— Ухото ми — то е в ухото ми…