Малко бяха хората, които бяха преживели неговите кошмари, бяха се събуждали през нощта плувнали в пот, разтърсени из основи от онова, което би могло да им се случи.
— Значи според вас, нашите астронавти никога повече няма да видят Земята? — каза Корнел.
Профит вдигна поглед към административния секретар на НАСА и почувства истинско съжаление към него.
— Когато открием начин да се преборим с вируса, когато със сигурност знаем как да го убием, едва тогава можем да говорим за тяхното завръщане.
— Ако все още има някой жив — промърмори президентът.
Профит и Роман отново се спогледаха, но никой не му отговори. Вече и двамата бяха разбрали очевидното. Не, нямаше да открият лек за вируса. Поне не навреме. Астронавтите никога нямаше да се приберат на Земята живи.
Джаред Профит бе облечен със сако и вратовръзка, докато се разхождаше в горещия ден, но той сякаш не усещаше жегата. Всеки друг на негово място би се оплакал от високите температури през лятото в окръг Вашингтон, за него обаче те нямаха никакво значение. Онова, от което той се ужасяваше, беше зимата, понеже беше толкова чувствителен към студа, че през мразовитите дни устните му посиняваха и той не преставаше да трепери, макар да бе навлечен с топли дрехи и шалове. Дори през лятото той държеше в кабинета си един пуловер, за да се спаси от хладината на климатичната си инсталация. Днес температурата беше малко над тридесет градуса по Целзий. Лицата на всички минувачи, които той срещаше на улицата, лъщяха от пот, но въпреки това той нямаше никакво намерение да свали сакото или да разхлаби вратовръзката си.
След срещата при президента в душата и тялото му се бе настанил хлад.
Носеше обяда си в кафяв книжен плик, обяд, който сам поставяше всяка сутрин, преди да излезе за работа и винаги бе един и същ. Маршрутът на разходката му беше също неизменен — отначало тръгваше на запад, към Потомак, а Огледалното езеро оставаше вляво от него. Рутината винаги му бе носила успокоение и уют. Напоследък нещата, от които той черпеше увереност в живота бяха твърде малко и, колкото повече остаряваше, все повече се придържаше към определени ритуали, като монах, който упорито се придържа към ежедневната си работа, молитва и усамотение с Бога. В много отношения той приличаше на древен аскет, ядеше колкото да дава на тялото си необходимата му енергия и се обличаше в костюми, понеже такова бе изискването. Човек, за когото богатството не означаваше абсолютно нищо.
Дори името му Профит15 сякаш бе в пълно противоречие с характера на притежателя си.
Той забави крачка, докато се спускаше по затревения хълм край Мемориала на героите от Виетнам и се загледа към тържествената процесия от посетители, които се точеха край стената, където бяха гравирани имената на загиналите. Знаеше какво си мисли всеки от тях, докато гледаше безкрайните плочи от черен гранит, как възприема ужасите на войната: „Толкова много имена. Толкова много загинали“.
Искаше му се да им отвърне: „Нищо не знаете вие!“.
Откри една сенчеста пейка, на която нямаше никой и седна да изяде обяда си. Извади от кафявия плик една ябълка, едно триъгълно парче сирене чедър и бутилка вода. Не беше минерална, бе я налял направо от чешмата. Хранеше се бавно и не откъсваше поглед от туристите, което обикаляха от мемориал на мемориал. „Ето така почитаме ние героите си“, мислеше си той. Обществото им издигаше паметници, гравираше плочи от мрамор, развяваше флагове. Студена тръпка премина през тялото му, когато си помисли за безбройните жертви, паднали в кланицата на войните. Два милиона души, войници и цивилни лица, загинали във Виетнам. Петдесет милиона жертви от Втората световна война. Двадесет и един милиона трупа в Първата световна. Цифрите бяха ужасяващи. Хората може би се задаваха въпроса: Има ли човекът по-опасен враг от самия себе си?