Една сферичка от синьо-зелена лигавична маса прелетя край Ема. В центъра на тази желатинообразна капка се виждаше малко ядърце, прилично на перла. Тъй като, докато минаваше край погледа й, сферата бе осветена от изкуствената светлина на неоновите лампи, Ема успя да осъзнае какво всъщност бе видяла. Като дете бе видяла кокоше яйце, поставено пред пламъка на запалена свещ. Нещо подобно се бе случило току-що — на фона на неоновите лампи ясно се бе видяло съдържанието под мътната външна обвивка на сферата.
Вътре нещо мърдаше. Нещо живо.
Мониторът, който отчиташе сърдечната дейност изпищя. Ема рязко се обърна към Николай и видя, че той бе престанал да диша. На монитора се виждаше само неподвижната права линия.
16 август
Джак нахлузи слушалките на главата си. Беше сам в празната зала за контрол на полетите и този разговор се предполагаше, че трябва да бъде личен, но му беше ясно, че каквото и да си кажат днес с Ема, едва ли щеше да остане само между тях. Дори бе почти уверен, че в момента всички комуникации с орбиталната станция щяха да бъдат подслушвани от Въздушните сили и Американското космическо командване.
— Капком, говори Лекаря. Готов съм за началото на личния семеен разговор.
— Прието, докторе — отвърна му той. — Колега, осигурете връзка за личен разговор. — Последва пауза, след която: — Докторе, можете да говорите.
Сърцето на Джак заби тежко в гърдите му, той си пое дълбоко въздух и рече:
— Ема, аз съм.
— Той можеше да живее, ако го бяхме прибрали на Земята — отвърна му тя. — Отнехме му шанса.
— Не ние спряхме евакуацията! Решението не е на НАСА. Но продължаваме да се борим да се върнете вкъщи, възможно най-скоро. Просто се налага да изчакате мал…
— Няма да успеете навреме, Джак — тихо каза Ема. Гласът й прозвуча сухо, почти делово. От думите й повя леден полъх. — Дайана е заразена — допълни тя.
— Сигурна ли си?
— Току-що излязоха резултатите от нивото на амилаза в кръвта й. Повишава се. Сега е под наблюдение. Чакаме първите симптоми. Оная гадост се разлетя из целия модул. Поизчистихме, доколкото можахме, но не мога да съм сигурна, че само тя е заразената. — Тя изведнъж млъкна и в слушалките долетя нервното й дишане. — Нали се сещаш за онова, което си видял в Анди и Джил? Онези кисти, както ги нарече? Направих срез на една от тях и го сложих под микроскопа. Малко преди да се обадиш изпратих снимките им на природонаучния отдел. Не са кисти, Джак. Не са и спори.
— Че какво е тогава?
— Яйца. В ядрото им има нещо. Нещо, което расте и се развива.
— Расте ли? Да не искаш да кажеш, че това е многоклетъчно?
— Да. Точно така.
Той бе смаян. До този момент бе смятал, че става въпрос за някакъв микроб, за нещо не по-голямо от едноклетъчна бактерия. Най-смъртоносните врагове на човечеството винаги са били бактериите, вирусите и простите организми, които бяха толкова дребни, че не могат да се видят с просто око. Щом „Химера“ бе многоклетъчен организъм, значи той бе много по-съвършен и по-развит от обикновена бактерия.
— Онова, което видях под микроскопа, бе още неоформено — продължи Ема. — Приличаше повече на… на грозд от клетки, нищо повече. Но се виждаха съдови каналчета. И се движеше. То цялото пулсираше, като посята култура от миокардни клетки.
— Може би наистина е култура. Скупчване на клетки на едно място.
— Не. Не мисля, че е един организъм. Освен това беше още съвсем младо, още се развиваше.
— В какво ли ще се превърне?
— Това може би е известно на ИИЗБА — рече тя. — Тези яйца са се развивали в тялото на Кеничи. Изяждали са му вътрешните органи. А когато трупът се е разложил, са се пръснали из цялата совалка.
„Която военните незабавно поставиха под карантина“, помисли си Джак и си спомни за хеликоптерите. И за облечените в скафандри мъже.
— Същите организми са се развивали и в тялото на Николай.
— Трябва да изхвърлите трупа в космоса, Ема! Незабавно, не губете време!
— Това смятаме да правим. Лутър отиде да се облича и ще изхвърли трупа навън през херметичната камера. Остава ни да се надяваме, че вакуумът в космоса ще убие „Химера“. Това ще влезе в историята, Джак — това е първото погребение на човек в космоса. — Тя късо и нервно се изсмя, но изведнъж млъкна, сякаш се задави.
— Слушай — рече той, — ще те прибера на Земята. Ако ще да ми се наложи сам да подкарам някоя совалка. Ще дойда и ще те взема.