— Ти ми кажи.
Той се замисли за момент, докато се опитваше да намери смисъл в действията на изследователката, но отговорът му убягна.
— Я ми разкажи повече за този неин експеримент — рече накрая той. — Какво всъщност са тези Arachaeons?
— Петрович и аз седнахме и прегледахме научната литература по въпроса. Arachaeons принадлежат към една странна разновидност едноклетъчни организми, наречени екстремофили — любители на екстремните условия на живот. Открити са били преди около двадесет години на огромна дълбочина в горещите води край вулканични кратери на океанското дъно, където не само са успели да оцелеят, но и направо процъфтявали. От вида им са били открити също така и в ледовете на Антарктика и Антарктида, както и в скали, извадени дълбоко от недрата на земната кора. Все места, където според нас животът не може да съществува.
— Значи са доста издръжливи бактерии?
— Не, те са просто съвсем отделен клон от дървото на живота. Името им, буквално преведено от гръцки, означава „Древните“. И действително, те са толкова древни, че вероятно съществуват на Земята още от самото зараждане на първите форми на живот на нея. Тогава дори най-простите бактерии не са съществували. Arachaeons са едни от първите обитатели на нашата планета и, както по всичко личи, вероятно ще бъдат и последните. Каквото и да се случи — термоядрена война, астероиден дъжд — те ще оцелеят, ние може и да загинем, но те — едва ли. — Тя млъкна. — В известен смисъл, те са най-великите завоеватели на Земята.
— Заразни ли са?
— Не. Напълно безобидни са за човека.
— Тогава те нямат общо с нашия вирус убиец.
— Ами ако вместо тази култура наистина е било поставено нещо друго. Ами ако тя е пуснала друг организъм Arachaeons, в последния момент, преди експериментът й да отлети за космоса? За мен представлява жив интерес как така Хелън Кьоних изчезва точно когато събитията приемат трагичен обрат.
Известно време Джак не отвърна нищо, понеже мислите му бяха заети с предположения относно причините, подтикнали Хелън Кьоних да разпореди изгарянето на собствения си експеримент. Спомни са какво беше казал Гордън Оуби по време на неотдавнашната среща по случай трагедията с „Дискавъри“. Че може би изобщо не става дума за саботаж, а за нещо също толкова страховито. За грешка.
— Има още нещо — обади се Лиз, — което ме кара да се тревожа за този експеримент.
— Какво?
— Кой е платил за него. Всички научни експерименти извън НАСА трябва да се борят за място на борда на станцията. Учените попълват официален документ, в който се посочват евентуалните комерсиални ползи от експеримента. После ние преглеждаме тези документи, които след нас минават и през одобрението на един куп комисии, преди окончателното им одобрение. Целият този процес отнема доста време — поне година, а може и повече.
— А молбата за тези Arachaeons колко време е отнела?
— Шест месеца.
Той се намръщи.
— Доста набързо.
Лиз кимна.
— По най-бързия начин. Не е трябвало изобщо да се бори за място, като повечето други експерименти. Била е със стабилно финансово покритие. С други думи, някой е платил, за да се изпрати изследването в космоса.
Това всъщност беше един от начините да се поддържа финансовото обезпечение на Международната космическа станция — като се продава свободното пространство за полезния товар на борда на станцията за солидни суми на платежоспособни лица.
— И другият въпрос — защо една компания ще даде толкова пари — имам предвид наистина огромна сума пари — за да отглежда в една епруветка напълно безобиден организъм? Само от научен интерес? — Тя скептично поклати глава. — Едва ли е това!
— А коя е компанията, която така се е изръсила?
— Фирмата, за която доктор Кьоних е работила. „Океански изследвания“ в Ла Джола, Калифорния. Разработват комерсиални продукти от океана.
Отчаянието, което бе обзело Джак от известно време насам, най-после започна да се разсейва. Той вече имаше някаква информация, нещо, с което да започне. План за действие.
— Трябват ми адресът и телефонният номер на „Океански изследвания“. И името на жената, с която си говорила.
Лиз енергично кимна с глава.
— Имаш ги, Джак.
17 август
Дайана се събуди от неспокойния си сън, главата я болеше жестоко, а картините от съня й още не се бяха разсеяли напълно от съзнанието й. Бе сънувала Англия, родната си къща в Корнуел. Тя вървеше по спретната тухлена пътека, която водеше към входната врата на къщата, обрасла с пълзящи рози. В съня си тя бе бутнала малката външна портичка, пантите й бяха изскърцали, тъй като никой не ги бе смазвал дълго време. После бе тръгнала по пътеката към каменната къща. Оставаха й само още пет-шест крачки и щеше да стъпи на невисокото стъпало и да отвори вратата. После щеше да викне, че се е прибрала, че най-после си беше вкъщи. Копнееше да бъде отново в прегръдките на майка си, да разбере, че й е простила. Но половин дузината крачки се бяха превърнали в дузина. Две дузини. И въпреки това тя бе все още далеч от къщата, пътеката сякаш се беше удължила, и ставаше все по-дълга, докато накрая къщата се смали толкова, че заприлича на детска играчка.