— За Дайана вече определено е така — меко каза Лутър.
Тази сутрин очните кръвоизливи се бяха появили в очите на Дайана. Сега тя бе изолирана в руския сервизен модул. Пред шлюзовата врата бе поставен пластмасов лист и никой не трябваше да влиза при нея без филтърна маска и очила. „Безсмислена мярка“, мислеше си Ема. Та те бяха дишали един и същ въздух, всички бяха докосвали Николай. Най-вероятно всички бяха заразени.
— Значи приемаме, че руският модул е изцяло замърсен, без шанс за дезинфекция — заключи Ема.
— Но това е единственият ни модул с цялостно електрозахранване. Не можем да го изолираме напълно.
— В такъв случай мисля, че се сещаш какво трябва да се направи.
Лутър въздъхна уморено.
— Пак ли ще излизам?
— Трябва да възстановим енергозахранването в нашата част — продължи тя. — Ако не се довърши ремонта на онези карданни съединения на слънчевите панели, ще бъдем изправени пред истинско бедствие. Случи ли се нещо с оскъдното ни електричество, онова, което ще изгубим, е животоподдържащата система. Или навигационните компютри.
На това руснаците му казваха „сценария с ковчега“. Без достатъчно електрозахранване за ориентация и навигация станцията щеше да изгуби контрол над положението си в пространството и никой не знаеше как би завършило това.
— Дори да възстановим пълната мощност на слънчевите панели — рече Лутър, — това не решава основния ни проблем. Биологичното замърсяване.
— Може би ще успеем да го ограничим в руската част…
— Но тя дори в момента е инкубатор на ларви! Като бомба, която всеки момент ще избухне.
— Ще изхвърлим тялото й незабавно след смъртта — отвърна Ема. — Преди да е разпръснала ларви или яйца във въздуха.
— И това не е своевременна мярка. Николай изкашля яйцата още докато беше жив. Ако чакаме Дайана да умре…
— Тогава какво предлагаш, Лутър? — Гласът на Григс ги стресна и двамата, и те се извъртяха към него. Той бе застанал на входа, откъдето бе впил поглед в тях, а лицето му светеше на фона на сумрачния коридор. — Да вземем да я изхвърлим навън, докато е още жива, така ли?
Лутър отстъпи навътре в мрака, сякаш да се предпази от думите му.
— Господи, не исках да кажа това.
— Тогава какво, по дяволите, искаше да кажеш?
— Това, че ларвите вече са вътре в нея. Че е въпрос на време да излязат.
— Ами ако са във всички нас? Ами ако дори ти си инкубатор на ларви? Които растат и се развиват в тебе, дори в този момент? Тогава да вземем и теб да изхвърлим в космоса, а?
— Ако така ще се спре разпространението на заразата?… Виж какво, знаем, че тя ще умре. Нищо не можем да направим. Просто искам да кажа, че трябва да мислим напред…
— Млъквай! — Григс се хвърли напред, стремително премина цялата дължина на помещението и сграбчи Лутър за яката.
Двамата мъже се блъснаха в отсрещната стена и отново се озоваха в средата на стаята. Запремятаха се бясно във въздуха, докато Лутър се опитваше да се освободи от ръцете на Григс, който отказваше да го пусне.
— Спрете! — изкрещя им Ема. — Григс, пусни го!
Командирът вдигна ръце от Лутър. Двамата се раздалечиха един от друг и задишаха тежко. Ема застана помежду им като рефер между боксьори.
— Лутър е прав — обърна се тя към Григс, — трябва да мислим занапред. Може да не ни се иска, но нямаме никакъв избор.
— Ами ако си ти, Уотсън? — сряза я Григс. — Как би приела факта, че се налага да мислим какво да правим с трупа ти? Кога точно ще трябва да те закопчаем в чувала и да се отървем от теб?
— Точно това очаквам от всички вас! Става дума за три живота срещу един и Дайана знае това. Опитвам се, доколкото мога да я поддържам жива, но добре знаеш, че нямам и най-малка идея кое би й помогнало. Онова, което мога да направя, е да я натъпча с антибиотици и да чакам Хюстън да отговори на въпросите ми. Ако питаш мен обаче, мога да ти кажа, че са ни оставили да се оправяме както можем. Така че трябва да се подготвим за най-лошото!
Григс поклати глава. Очите му бяха кървясали по краищата, лицето му бе изпито от мъката. Той тихо каза: