Една бяла мишка бе увиснала във въздуха, сякаш плуваше в невидимо море. Доктор Ема Уотсън се плъзна към нея, краката й бяха тънки и елегантни, тя приличаше на грациозна подводна танцьорка, а вълнистите тъмнокафяви кичури на косата й се бяха разпилели като божествен ореол. Тя хвана мишката и бавно се завъртя с лице към камерата. В едната си ръка държеше спринцовка с игла.
Кадрите бяха на повече от две години, заснети на борда на совалката „Атлантис“ по време на Транспортна мисия 141, но въпреки това беше един от любимите филми на Гордън Оуби и именно затова си го бе пуснал в обширната аудитория в НАСА. Та кой не би се възхитил на Ема Уотсън? Движенията й бяха сръчни и умели, тя притежаваше онова, което човек можеше да нарече огън. От незабележимия белег над веждата до леко отчупеното ръбче на единия от предните й зъби (спомен от шеметен ски слалом), от цялото й лице струеше радостта на самия триумфиращ живот. Гордън обаче бе привлечен най-вече от нейната интелигентност. Острият й ум бе онова, на което той се възхищаваше. Той бе следил кариерата й в НАСА с интерес, който нямаше нищо общо с факта, че тя беше една действително привлекателна жена.
Като директор на Центъра за подготовка на екипажите, Гордън Оуби притежаваше значителна власт при подбора на всеки екипаж и като такъв, той се стараеше да поддържа безопасна — някои биха я нарекли дори безсърдечна — емоционална дистанция към всичките си астронавти. Самият той бе астронавт, два пъти командир на совалка, още тогава бе познат под прозвището Сфинкса, самовглъбен и загадъчен човек, далеч от ежедневните клюки. Той се чувстваше изключително удобно сред собственото си мълчание и относителната си анонимност. Макар в този момент да седеше сред други висши служители на НАСА, повечето от тях изобщо не подозираха, кой всъщност беше той. Сякаш го бяха сложили в редиците си единствено за цвят. Нещо като филма за Ема — едно привлекателно лице, което да задържа интереса на публиката.
Видеозаписът внезапно свърши и на екрана се появи логото на НАСА — обсипан със звезди син кръг, декориран с няколко елипси на космически орбити и прорязан от яркочервена светкавица. Административният секретар на НАСА, Лерой Корнел, и директорът на Космическия център „Джонсън“, Кен Бланкеншип, пристъпиха към катедрата. Тяхната мисия, макар да звучеше съвсем банално, беше да изпросят пари от скептично настроените конгресмени и сенатори, членове на най-различни комитети и подкомитети, които определяха бюджета на НАСА. Вече втора поредна година НАСА страдаше от опустошителна липса на пари, ето защо напоследък в Космическия център „Джонсън“ цареше доста мрачна атмосфера.
Докато изучаваше аудиторията от добре облечени мъже и жени пред себе си, Гордън Оуби изведнъж изпита усещането, че се бе изправил пред абсолютно чужда, извънземна раса. Какво толкова се колебаеха тези политици? Как можеха да бъдат така късогледи? Той бе направо смаян, че те не споделяха неговото верую: че онова, което отделяше човека от животното, е гладът за знания. Всяко дете задава въпроса: „Защо?“. Всеки човек, още от самото си раждане е програмиран да бъде любознателен, да изследва, да търси смисъла на нещата.
Именно на Корнел беше идеята да ги подмамят с този филм, който сам той цинично наричаше „Разходката на Том Ханкс“, намек за касовия „Аполо 13“, който все още се славеше като най-реалистичния филм за НАСА. Корнел вече бе изтъкнал предимствата и последните постижения на Международната космическа станция, която в момента се намираше в орбита около земята. Беше им позволил да се ръкуват с няколко истински астронавти. Нали всички това искаха? Да се докоснат до един истински герой! В програмата следваше обиколка из Космическия център „Джонсън“, като се започне от Сграда 30 и Центъра за управление на полетите. Това, че публиката му едва ли можеше да различи истински команден пулт от симулатор, нямаше никакво значение; целият блясък на технологиите трябваше да ги заслепи и да ги спечели безусловно за каузата.
„Да, но не се получаваше, мислеше си смаян Гордън. Тези политици просто не кълвяха на тази стръв.“
НАСА се беше изправила срещу няколко властни противника, като се започне със сенатор Фил Париш, който седеше на първия ред. Главната задача на седемдесет и шест годишния сух и безкомпромисен ястреб от Южна Каролина беше да запази и дори увеличи военния бюджет, НАСА — вълци я яли. Сега той надигна от стола своите сто и петдесет килограма и се обърна към Корнел с прословутия си провлечен говор на стар и мъдър джентълмен.