— Пробвали ли са с противоракови средства? Това чудо се размножава толкова бързо, че ми напомня някакъв тумор. Не можем ли да го атакуваме по този начин?
— ИИЗБА са изпробвали антимитотици с надеждата, че ще успеят да го убият във фазата му на клетъчно деление. Обаче са приложили твърде високи дози, в резултат на което са загинали и приемниците. На всичко отгоре, лигавичната структура в храносмилателната система била променена напълно, а животните кървели като заклани.
Най-лошата смърт, която можеше да си представи. Масивен кръвоизлив в стомаха и вътрешните органи, в резултат на което кръвта потича навън едновременно през устата и ректума. Само веднъж на Земята тя бе наблюдавала подобна смърт. В космоса щеше да бъде още по-ужасяващо, тъй като кръвта щеше да се разхвърчи под формата на гигантски яркочервени балони, които ще проникнат навсякъде и ще изпръскат контролните уреди и екипажа.
— Значи нищо не е подействало? — заключи тя.
Тод не отвърна нищо.
— Но не може да няма лечение. Трябва да има някакъв начин, който да не убива приемника.
— Има още нещо, което казаха. Но според Роман то било само временно спасение. Не убива „Химера“, а забавя действието й.
— Какво е?
— Камера с високо налягане. Необходими са минимум десет атмосфери налягане. Еквивалентът на гмуркане на дълбочина над триста метра под морското равнище. Заразените животни, поставени при подобни условия са все още живи, вече шести ден след заразяването.
— Трябва ли действително да бъде десет атмосфери?
— Да, опитвали са да намалят малко налягането, но тогава инфекцията си възстановявала темповете на развитие. И приемника умирал.
Ема нададе тих вик на отчаяние.
— Дори да успеем да свием нашия въздух до такова налягане, то е много повече, отколкото обшивката на станцията ще издържи.
— Даже две атмосфери ще пръснат корпуса като майска роза — съгласи се Тод. — Освен това ти е необходима хелиево-кислородна атмосфера. А това е невъзможно на орбиталната станция. Затова не искахме да споменаваме възможността пред вас. Вече имаше обсъждане за изпращане на барокамера при вас, но цялото оборудване е твърде обемисто и ще заеме целия товарен отсек на „Индевър“. А проблемът е, че тя изобщо не е подготвена за старт. Ще ни отнеме поне две седмици, докато натоварим камерата в трюма и я изстреляме. И още нещо — нали трябва да се скачи с вас, което значи да изложим совалката и екипажа на въздействието на заразата. — Той млъкна изведнъж. — Според ИИЗБА това изобщо не било алтернатива.
Тя мълчеше, а безсилието й все повече се превръщаше в гняв. Единствената им надежда, барокамерата, не можеше да се използва, преди да се завърнат на Земята. А това, както вече й беше ясно, също не бе алтернатива.
— Трябва да може да се направи нещо с тази информация — заговори отново тя. — Обясни ми. Защо високото налягане в барокамерата да действа? Защо изобщо ИИЗБА са се сетили да го изпробват?
— Зададох същия въпрос на доктор Роман.
— И той какво отговори?
— Че това бил нов и странен организъм. Че изисквал нестандартни средства за третиране.
— Не ти е отговорил на въпроса, измъкнал се е.
— Повече не пожела да ми каже.
Десет атмосфери налягане беше почти на границата на човешката издръжливост. Ема беше страстен леководолаз, но никога не бе посмяла да слезе по-надолу от четиридесет метра под морската повърхност. Такива дълбочини от триста метра си бяха за истински маниаци. И все пак, защо ИИЗБА бяха изпробвали лечение с високо налягане?
„Трябва да има причина, мислеше си тя. Има нещо, което те знаят за «Химера», което ги е накарало да си мислят, че това ще помогне. Нещо, което не искат да ни кажат.“
22.
Причината, поради която наричаха Гордън Оуби Сфинкса, никога не е била по-очевидна, отколкото по време на полета им до Сан Диего. Излетяха с един от малките самолети „Т-38“ от пистата „Елингтън“. Оуби бе седнал зад командните уреди и пилотираше самолета, а Джак бе изтикан отзад на единственото пасажерско място. Това, че те почти не разговаряха по време на полета не беше учудващо. „Т-38“ не предразполагаше към разговори по време на полет, тъй като мястото на пътника беше точно зад това на пилота и двамата бяха като две грахови зърна в шушулка. Но дори когато кацнаха в Ел Пасо да заредят с гориво и използваха почивката да се поразтъпчат след цял час и половина неподвижен седеж в тясната кабина, Оуби си остана все така мълчалив. Единствено когато си взе от газираната напитка от автомата в хангара, Оуби си позволи кратък коментар. Преди това погледна към небето, присви очи срещу силното слънце и рече: