— За жабите. Нали ви казах за тях, не помните ли? Те бяха домашните любимци на Хелън. ИИЗБА ги прибра, заедно с всичко останало.
Гордън внезапно се изправи и я погледна право в очите.
— Какъв вид бяха жабите?
Тя нервно се изсмя.
— Всички ли от НАСА задавате такива странни въпроси?
— Не, просто ми е любопитно какъв вид жаби се харчат като домашни любимци.
— Мисля, че бяха някакъв вид леопардови жаби. Ако мен питате обаче, аз бих ви препоръчала някой пудел. Поне не са толкова лигави на пипане. — Тя погледна встрани, после към часовника си. — И така, господа, други въпроси имате ли?
— Мисля, че засега приключихме, благодарим ви — рече Гордън.
След това се обърна и без да продума повече се отправи към изхода.
Седнаха в автомобила под наем, а тънката мъглица от морето тъкмо бе достигнала до тях и покрила предното стъкло с тънък слой ситни капчици. Rana pipiens, мислеше си Джак. Северна леопардова жаба. Един от трите вида в генома на „Химера“.
— Ето значи откъде е — рече той. — От лабораторията.
Гордън кимна.
— ИИЗБА е знаел за това място още преди седмица — продължи Джак. — Но откъде са разбрали? Откъде знаят, че „Химера“ е произлязла от „Океански изследвания“? Трябва да има някакъв начин да ги принудим да споделят информацията си с нас.
— Не и ако е от значение за националната сигурност.
— Да не би да воюват с НАСА?
— Може би така си мислят. Може би смятат, че заплахата идва от НАСА — отвърна Гордън.
Джак го погледна.
— Да е замесен някой от нашите?
— Това е едната причина Министерството на отбраната да ни държи в неведение.
— А другата причина?
— Понеже са кретени.
Джак се изсмя и се облегна назад. Известно време никой от двама им не проговори. Денят ги беше изморил достатъчно, а и им предстоеше обратния полет до Хюстън.
— Все едно се бия със завързани очи — рече Джак и притисна ръка към очите си. — Не зная с кого или с какво се боря. Единственото, в което съм сигурен е, че не мога да си позволя да спра.
— Аз също не бих я предал — рече Гордън.
Никой от тях не бе споменал името й, но и двамата знаеха, че става дума за Ема.
— Спомням си първия й ден в Космическия център „Джонсън“ — продължи Гордън. На слабата светлина, която проникваше през мъглата, обикновеното лице на Гордън бе сякаш изрисувано с бързи щрихи и сенки от сиво върху сиво. Той седеше неподвижен, с поглед вперен право напред и вид на сериозен и безцветен мъж. — Тъкмо изнасях лекция пред новоприетите астронавти. И междувременно оглеждах всички тези нови и непознати за мен лица. И тогава я видях. Седеше точно в средата, най-отпред. Не се страхуваше да бъде избрана. Не се страхуваше от унижения. Не се страхуваше от нищо. — Той замълча и едва забележимо поклати глава. — Изобщо не ми се искаше да я изпращам горе. Всеки път, когато я избираха за член на екипажа при някой от полетите, ми се е искало да задраскам името й от списъка. Не защото не беше добра. Не, по дяволите! Просто не ми харесваше идеята да гледам как тя се отделя от ракетната площадка заедно със совалката и да зная как във всеки един момент можеха да възникнат толкова много аварийни ситуации. — Той отново внезапно млъкна. За пръв път Джак го бе слушал да говори толкова дълго време, за пръв път чуваше Гордън да споделя чувствата си. Въпреки това нито една дума от онова, което чу, не го учуди. Той също си спомни безбройните случаи, в които бе обичал Ема. „А и кой мъж не би я обичал? — запита се той. — Ето, дори Гордън Оуби не може да остане безразличен.“
Той запали двигателя и пусна чистачките да почистят тънкия слой от ситни капчици, дошли с мъглата. Беше вече пет часа следобед; щеше да им се наложи да летят към Хюстън в мрака на вечерта. Измъкна се от мястото, където беше паркирал и се насочи към изхода на паркинга.
Не бяха изминали и половината разстояние, когато Гордън каза:
— Какво е това, по дяволите!
Джак скочи на спирачките, тъй като видя черния седан, който летеше право срещу тях през тънката мъгла. После изведнъж втора кола се вряза в паркинга с пищящи гуми и със занасяне спря пред тях като предната й броня леко докосна тяхната. От автомобила излязоха четирима мъже.
Джак замръзна щом двете им врати се разтвориха рязко и един глас заповяда:
— Господа, моля освободете автомобила. И за двамата се отнася.