Дайана бе привързана с предпазните колани към плота на масата. Очите й бяха изпъкнали, клепачите — подпухнали. Коремът й, някога гладък и твърд, сега също изглеждаше подут. „Пълна е с яйца“, мина му през ума. Представи си ги съвсем ясно как растяха в нея, увеличаваха се с такава бързина, че вече едва се побираха под бледия подслон на нейната кожа.
Той нежно докосна бузата й. Тя отвори очите си, прорязани от нишките на многобройните кръвоизливи и се опита да го погледне, по-скоро да обърне поглед натам, където трябваше да бъде лицето му.
— Аз съм — прошепна той.
Погледът му се стрелна към ръката й, която се опитваше да измъкне от коравата прегръдка на колана. Той посегна и обгърна с длани ръката й.
— Не трябва да мърдаш ръката си, Дайана. Заради системата.
— Не мога да те видя — проплака тя. — Не мога да видя нищо.
— Тук съм. Ще бъда винаги до теб.
— Не искам да умирам така.
Той премигна няколко пъти, за да потули сълзите си, които напираха. После се опита да каже нещо окуражително, макар и лъжа, нещо, като че тя няма да умре или че той няма да я пусне да умре така. Но думите просто не искаха да излязат от устата му. Винаги са били откровени един към друг; той нямаше да я лъже и сега. Ето защо просто замълча, не каза нищо.
Тя отново се обади:
— Никога не съм мислила…
— Какво? — нежно я попита той.
— Че това е… че така ще се случи. Без да имам шанса поне за малко да бъда герой. Вместо това просто се разболявам и ставам безполезна. — Тя късо се изсмя, после сбърчи лице от болка. — Жалко, не така исках да си ида… безславно.
Блясъкът на славата. Да, точно така си представяше всеки астронавт смъртта в космоса. Един кратък момент, изпълнен с ужас, а после светкавичен край. Внезапна декомпресия или взрив. Никой от тях не си бе и помислял, че може да умре от подобна смърт, бавно и мъчително изгасване, по време на което вътрешностите на тялото ти биват консумирани и разграждани от някаква нова форма на живот. Предадени от командния център на Земята. Мълчаливо пожертвани в името на по-доброто бъдеще на човечеството.
Ненужни. За себе си можеше да приеме това определение, но умът му не можеше да възприеме, че Дайана може да бъде ненужна. Не можеше да се примири с факта, че съвсем скоро той щеше да я изгуби завинаги.
Бе му трудно да повярва, че когато се срещнаха за първи път, по време на една от тренировките в Космическия център „Джонсън“, той я бе взел за студена и недостъпна, за надута и безчувствена блондинка. Британският й акцент го бе отблъснал допълнително, тъй като с него тя някак звучеше над него, сякаш бе от по-висша класа. Гласът й беше отсечен и култивиран, в сравнение с провлечения му тексаски говор. По време на цялата първа седмица двамата толкова бяха отблъснати един от друг, че почти не си говореха, дори и по работа.
На третата седмица обаче, по настояване на Гордън Оуби, те обявиха примирие, макар и с неохота.
На осмата седмица Григс се бе появил в дома й. Отначало беше само за по едно питие, колкото да обсъдят като двама зрели професионалисти предстоящия старт. После разговорите за работата им отстъпиха място на доста по-лични теми. Например, като несполучливия брак на Григс. И после хилядите общи интереси, които внезапно откриваха помежду си. Разбира се, всичко това доведе един ден до неизбежното.
Бяха успели да скрият връзката си от всички в Космическия център „Джонсън“. Едва тук, на орбиталната станция, стана ясно на всички, че те се обичаха. Знаеха, че ако преди това бяха дори с най-дребното нещо издали взаимоотношенията си, Бланкеншип щеше незабавно да ги задраска от списъка за предстоящите мисии. Дори и в едно толкова съвременно общество разводът за астронавта беше истинска дамга, която би го лишила от всякаква възможност да полети. А ако този развод бе факт, благодарение на връзка с друг астронавт — в такъв случай можеха да се простят завинаги с вероятността да попаднат сред списъците за предстоящи стартове. Григс щеше да се превърне в астронавт призрак, никой нито щеше да го слуша, нито пък щеше да го забелязва.
През последните две години той я бе обичал. Вече две години, всеки път щом легнеше до жена си, той бе копнял за Дайана и бе измислял всякакви планове как да заживеят заедно. Някой ден те наистина щяха да живеят заедно, но едва когато се оттеглеха от НАСА. През всичките онези будни и нещастни нощи именно тази мечта го бе крепила. Дори след двата месеца, които прекараха в ограниченото пространство на станцията, дори и след моментните им гневни изблици, той винаги я бе обичал. Не бе престанал да вярва в мечтата си. До този миг.