Тя бързо изпусна задържания в дробовете си въздух.
— Никъде не се каня да ходя.
— Така, защо според теб действат хормоните? Какво точно става? Знаем, че това са химически сигнали — нещо като вътрешна комуникационна връзка на клетъчно ниво. Действието им е да активират или потискат проявяването на даден ген. Да променят предназначението на клетките… — Джак мислеше на глас и макар мислите му да звучаха несвързано, той се надяваше техния поток да го изведе на верния път. — За да работи един хормон, той трябва да се свърже със специфичния рецептор в целевата клетка. Нещо като ключ, който търси правилната ключалка, която да отключи. Може би ако разполагахме с данните от „Океански изследвания“, сигурно щяхме да разберем каква друга ДНК е вградила доктор Хелън Кьоних в генома на „Химера“, което може би ще ни подскаже как да спрем възпроизводството на вируса.
— Какво знаеш за тази доктор Кьоних? С какво друго се е занимавала? Може би така ще се сетим.
— Разполагаме с автобиографията й. Има доста публикации за тези микроорганизми Arachaeons. Но като махнем тези факти, тя си остава истинска загадка за нас. Както впрочем и „Океански изследвания“. Още се опитваме да изкопчим информация за тях.
„Което ще ни отнеме ценно време, помисли си тя. А на мен не ми остава много.“
Дланите я заболяха от стискането на шкафчето на Дайана. Тя се пусна и бавно се отправи към дъното на помещението, сякаш вълната на отчаянието я понесе на гребена си. Около нея се разлетяха вещите на Дайана, които вече нямаше кой да задържа на мястото им. Явно притежателката им обичаше да си угажда. Блокчета шоколад. Вафли. Една целофанова опаковка с кристална захар. Това бе последното нещо, което Ема видя. Захар на кристали.
Кристали!
— Джак — рече тя. — Имам идея.
Сърцето й заби лудо, докато тя стремително се понесе обратно към американската част на станцията. Влезе в лабораторията и пусна компютъра, в който се съхраняваха данните за провежданите експерименти и резултатите от тях. В слабо осветения модул мониторът затрептя в зловеща кехлибарена светлина. Отвори папката с провежданите експерименти и избра поддиректорията с надпис ЕКА — Европейската космическа агенция. Тук бяха записани всички данни за изпратения от Европа полезен товар и опитни животни.
— Какво се сети, Ема? — долетя по интеркома гласът на Джак.
— Дайана работеше върху отглеждането на протеинови кристали в безтегловност, нали помниш? За някаква фармацевтична компания.
— Какви протеини? — веднага попита Джак, и тя разбра, че вече се бе досетил за какво става дума.
Имената на протеините пробягваха по екрана с голяма скорост. Тя спря движението им точно върху името, което търсеше: Човешки плацентен гонадотропин.
— Джак — меко каза тя, — мисля, че току-що си откупих малко живот в повече.
— Какво намери?
— Плацентен гонадотропин. Дайана е отглеждала кристали от него. Ще трябва обаче да си облека отново скафандъра, за да стигна до тях, понеже те са в европейския модул, а той е във вакуум. Ако веднага започна декомпресията, ще се добера до кристалите след около четири-пет часа.
— Колко гонадотропин има на борда?
— Сега ще видя. — Тя отвори файлът с данните за експеримента и бързо зачете цифрите, които сочеха количеството на експериментите.
— Ема?
— Чакай, чакай! Намерих последните данни. Сега търся какво е съдържанието на хормона в организма при нормална бременност.
— Мога веднага да ти ги кажа.
— Не, намерих ги. Добре, аха. Значи, ако разтворя тази кристална маса в обикновен физиологичен разтвор… към теглото на тялото, четиридесет и пет килограма… — Тя изписа цифрите на клавиатурата. Въпреки всичко беше й ясно, че в момента работеше на сляпо. Не знаеше нито за колко време се усвояваше гонадотропинът от организма, нито след колко време щеше да отслабне действието му, че да си сложи новата доза. Отговорът най-после премигна на екрана.
— Колко дози? — попита Джак.
Тя затвори очи. „Няма да изкарам дълго. Това нещо няма да ме спаси.“
— Ема?
Тя изпусна шумно въздуха си. Гласът й потрепери и заглъхна.
— Три дни.
25.
Произходът
Беше 1 и 45 сутринта и очите на Джак се затваряха от умора, а буквите по екрана на компютъра се размазваха пред погледа му.
— Трябва да има още нещо — каза той. — Продължавай да търсиш.
Гретен Лиу, която бе седнала пред клавиатурата, хвърли към Джак и Гордън ядосан поглед. Тя спеше дълбоко, когато й се обадиха да дойде и на всичко отгоре бе забравила винаги готовия си за снимки фотоапарат и контактните си лещи. Двамата никога не бях виждали елегантната и изискана тяхна колежка, отговаряща за връзки с обществеността, толкова лишена от блясъка си, нито пък някога си я бяха представяли с очила. Тя бе сложила едни с дебела рамка и зад тях очите й изглеждаха огромни.