Изведнъж тя отвори очи и осъзна, че беше заспала. Сънувала. Ризата й бе напоена с пот. Това бе добър знак. Означаваше, че треската й отшумяваше.
Тя разтри слепоочията си, докато се опитваше да прогони образите, които бяха дошли в съня й, но не успя; кошмарите и реалността се сляха в едно.
Съблече мократа от потта риза от себе си и си сложи една чиста, от шкафчето на Дайана. Въпреки кошмарните сънища, тази кратка дрямка я бе освежила, тя отново се чувстваше бодра и готова да се бори. Отплува към американската лаборатория и отвори всички файлове, в които имаше някаква информация за „Химера“. Вече знаеше, че това беше извънземен организъм. Тод я бе информирал за това, както и за всичко, което в момента НАСА знаеше за тази непозната форма на живот и бе прехвърлил всички файлове, в които се споменаваше за „Химера“ на бордовите компютри на станцията. Тя отново прегледа всеки един от тях, с надеждата за нова идея, за нов подход към проблема. Но всичко, което прочете, й се стори отчайващо познато.
Тогава отвори файла, където се съдържаше геномът на „Химера“. На екрана се разля безкрайната поредица от нуклеотиди, истинска бурна река, съставена от буквите А, Ц, Т, и Г. Ето го генетичният код на „Химера“ — или поне част от него. Онази част, която ИИЗБА бе решила, че може да предостави на НАСА. Тя не откъсваше поглед, като хипнотизирана, от редовете, които продължаваха да се изписват на екрана. Това беше същността на извънземната форма на живот, която растеше и се развиваше в тялото й. Това беше оръжието, с което тя можеше да победи врага си. Това бяха смъртоносните стрели, които щяха да убият „Химера“. Тук някъде беше ключът.
Ключът.
Изведнъж тя си спомни какво й бе говорил Джак при последния им разговор, когато бе размишлявал на глас за хормоните. „За да работи един хормон, той трябва да се свърже със специфичния рецептор в целевата клетка. Нещо като ключ, който търси правилната ключалка, която да отключи.“
„Но защо един хормон, произведен от бозайник, можеше да потисне репродукцията на една извънземна форма на живот? — питаше се тя. — Защо един извънземен организъм, толкова чужд на природните закони на Земята, ще притежава ключалките, където да могат да се мушнат нашите ключове?“
На монитора безкрайната поредица от нуклеотиди бе стигнала до края си. Тя гледаше премигващия екран и си мислеше за родените на Земята организми, чието ДНК е било атакувано от „Химера“. Чрез придобиването на нови гени тази форма на живот бе станала отчасти човек. Отчасти мишка. И отчасти земноводно.
Тогава тя реши да се свърже по интеркома с Хюстън.
— Трябва да говоря със специалист по естествените науки — рече тя.
— Тесен специалист ли трябва да е? — попита Капкома.
— Ами да, експерт по земноводните.
— Изчакай така, Уотсън.
Десет минути по-късно някой си доктор Уанг, специалист в отдела по естествени науки към НАСА, се включи в аудиовръзката.
— Добър ден, какъв е въпросът ви относно земноводните? — попита той.
— Да, искам да попитам за Rana pipiens, северната леопардова жаба.
— Какво точно ви интересува за нея?
— Какво се случва, когато приложите човешки хормони на леопардова жаба?
— Някой конкретен хормон ли имате предвид?
— Естроген, например. Или плацентен гонадотропин.
Доктор Уанг отвърна без секунда колебание.
— Земноводните като цяло са изключително чувствителни и фатално уязвими, когато се поставят в среда, богата на естрогени. Всъщност, доста оскъдни са изследванията на това тяхно поведение. Но според редица експерти, световната популация от жаби търпи определен упадък в потоци и езера, богати на естрогеноподобни субстанции.
— Какви по-точно естрогеноподобни субстанции?
— Някои пестициди например могат да имитират въздействието на естрогените. Те унищожават ендокринната система на жабите, като по този начин им отнемат възможността за възпроизводство и разпространение.
— Значи на практика те не умират?
— Не, просто не могат да се размножават.
— Жабите, конкретно, чувствителни ли са към тези вещества?
— О, да. В много по-голяма степен, отколкото бозайниците. Освен всичко друго, кожата на жабите е с висока водопропускателна способност, така че те като цяло са много чувствителни към токсини. Това всъщност е тяхната, ами да, тяхната ахилесова пета.