— От толкова голямо разстояние ли ще наблюдаваме старта? — промърмори Лукас.
— Страхувам се, че да — отвърна Каспър. — Заради собствената ви безопасност е. Все пак ние работим с високоексплозивни горива.
— Но аз мислех, че ще ни предложите по-детайлен поглед върху операциите по старта.
— Ще имате пълен достъп до нашия наземен контрол — еквивалентът на Залата за управление на полетите в Хюстън. Веднага щом совалката излети, ще ви извозим до сградата, където ще ви покажем как точно я управляваме и извеждаме в орбита около Земята. Там е истинското изпитание на системата, мистър Лукас. Всеки завършил инженер може да ви изстреля ракета. Но да я изведе безопасно в орбита и после да я управлява толкова прецизно, че да прелети край орбиталната станция, както се казва на една ръка разстояние, това е доста по-сложна работа. Именно затова изтеглихме старта с четири дни напред — за да можем да се наместим в стартовия прозорец за Международната космическа станция. За да ви покажем, че системата ни вече е готова за скачване. „Апогей II“ е точно тази птичка, за която НАСА би дала парите си, без да съжалява.
— Но не планирате скачване, нали? — обади се Рашад. — Понеже чувам, че станцията е в карантина.
— Не, няма да се скачваме. „Апогей II“ е само прототип. Тя не разполага с физическата възможност за скачване, тъй като й липсва орбитален скачващ модул. Ние просто ще прелетим с нея достатъчно близо до станцията, за да демонстрираме способностите й. Знаете ли, самият факт, че можем да променяме датата на старта в съвсем къси срокове вече говори много. Когато говорим за полети в космоса, ключовата дума, според моето мнение, е гъвкавост. Непредвидени ситуации винаги могат да възникнат. Ето например нещастния случай с моя партньор. Но въпреки, че мистър Оуби е на легло в момента със счупен таз, може би забелязвате, че ние не отменяме полета. Можем да контролираме напълно всяка мисия от земята. Господа, мисля, че това се нарича гъвкавост.
— Разбирам, когато се отлага полет — рече Лукас. — Да кажем поради лошо време. Но защо ви трябваше да издърпате старта с цели четири дена напред? Ето, някои от нашите партньори не успяха да дойдат за демонстрацията.
Каспър усещаше как последната от таблетките против киселини се разтвори напълно в новоизригналия вулкан от стомашна киселина.
— Ами много е просто. — Той млъкна за момент, извади една кърпичка, с която попи потта от челото си. — Всичко е заради онзи стартов прозорец, за който ви споменах. Орбитата на Международната космическа станция е с наклон петдесет и един градуса и шест десети. Ако погледнете траекторията й върху картата на Земята, тя представлява една синусоида, чиято вълна върви с петдесет и един градуса и шест десети на север и също толкова на юг. И тъй като Земята се върти около оста си, при всяка нова обиколка тя минава над различни точки от земната повърхност. Допълнително усложняващо нещата обстоятелство е, че Земята не е идеална сфера. Та когато тази траектория на орбитата премине над нашето място, това е най-подходящото време за изстрелване на нашата совалка. Но пък тук възниква въпросът с дневни и нощни стартове. Или пък с позволените ъгли на изстрелване. А според последните метеорологични данни…
Очите на слушателите му започнаха да блуждаят, погледите им помътняха, вече ги беше изгубил.
— Както и да е — довърши Каспър с чувство на пълно облекчение, — днес, в седем и десет сутринта се оказа най-подходящото време за старт. Разбирате за какво ви говоря, нали?
Лукас изведнъж се сепна и разтърси глава, като куче, което току-що се събужда от следобедна дрямка.
— Да. Напълно.
— Въпреки всичко на мен ми се иска да се приближа и да я разгледам отблизо — каза уж разсеяно мистър Рашад. После погледна към стартовата площадка, където се мъдреше чипоносата точица в далечината. — От това разстояние не се вижда кой знае какво. Изглежда твърде малка.
Каспър се усмихна, макар че едва издържаше.
— Е, нали сте чували какво казват хората, мистър Рашад? Не размерът има значение, а онова, което правите с него.
„Това е последната възможност“, мислеше си Джак, докато една капка пот се стичаше по дясното му слепоочие и попи в памучната подплата на шлема му. Той се опита да успокои бясно препускащия си пулс, но сърцето му се бе превърнало в ужасено животно, което упорито се блъскаше в стените на гръдния му кош в опитите си да излезе навън. Толкова много години той бе мечтал именно за това: за коланите на мястото на пилота, за затворения визьор на шлема и за съскащия в скафандъра му кислород. Обратното броене беше отдавна започнало и вече клонеше към нула. Но в онези мечти страхът никога не бе влизал в сметките му, възбудата — да. Трескавото очакване. Но дори и през ум не бе му минало, че ще изпитва ужас.