— В момента си в Т минус пет минути. Времето да се откажеш е сега. — Това бе гласът на Гордън, който се разнесе по високоговорителите на интеркома.
На всяка важна стъпка той бе предлагал на Джак шансове да промени решението си. По време на полета им от Уайт Сандс до Невада. В ранните часове на утрото, когато Джак се облече в хангара на „Апогей II“. И накрая, докато пътуваха през черната пустиня към стартовата площадка. Това бе последната възможност за Джак.
— Можем да спрем обратното броене на секундата — рече Гордън. — Ще отменим изстрелването, ако трябва.
— Аз все още не съм се отказал.
— В такъв случай това вероятно е последната ни аудиовръзка. След това няма да осъществяваме никакъв контакт с теб. Никаква обратна връзка със Земята, нито със станцията или всичко ще се провали. В момента, в който чуем гласа ти, ще прекратим мисията и ще те приберем обратно. — „Ако можем“, бе онова, което Гордън премълча.
— Прието.
Последва мълчание.
— Няма нужда да правиш това. Никой не го очаква от теб.
— Виж какво, хайде да свършваме с всичко това, а? Пали проклетите двигатели и да се махам оттука!
Шумната въздишка на Гордън долетя съвсем отчетливо по интеркома.
— Добре. Печелиш. Сега си в Т минус три минути и намалява.
— Благодаря ти, Горди. За всичко.
— Късмет и попътен вятър, Джак Макелъм.
Интеркомът изпука и млъкна.
„Това сигурно е последният човешки глас, който чувам“, помисли си Джак. От този момент нататък единствената информация, която щеше да постъпва към „Апогей“ от наземния контрол, щяха да бъдат команди и данни към бордовите управляващи и навигационни компютри. Совалката щеше да си лети сама. Джак със същия успех можеше да бъде маймуна, настанила се на пилотското място.
Той затвори очи и се заслуша в ритъма на сърцето си. Пулсът му се беше забавил. Странно защо, той вече се чувстваше спокоен и напълно готов за неизбежното, каквото и да беше то. До слуха му долетя тихо бръмчене и припукване, с което бордовите компютри подготвяха совалката за старта. Джак си представи безоблачното небе, гъстата като вода атмосфера, която с нещо му заприлича на океан, от който той щеше да изплува на повърхността, за да достигне студения и чист вакуум на космоса.
Там, където Ема умираше.
Тълпата, изправена върху панорамния подиум изведнъж зловещо замлъкна. Часовникът, който отчиташе обратното броене се предаваше по видеосистемата към един монитор, изнесен навън, и току-що бе преминал Т минус шестдесет секунди. „Искат да хванат стартовия прозорец“, помисли си Каспър ужасен и по челото му заблестя нова плеяда от капчици пот. Дълбоко в сърцето си той никога не бе вярвал, че някой ден ще се стигне дотук. Бе очаквал да има безкрайни отлагания, спиране на проекта за довършителни ремонти, дори отмяна. Той бе преживял толкова много разочарования, бе познал вкуса на лошия късмет, на вечните провали и всякакви неуспехи, че сега усети как в гърлото му загорча злъчният сок на истинския ужас. Той хвърли бърз поглед към лицата, изправени върху наблюдателната платформа и видя как повечето от тях вече изговаряха безгласно оставащите секунди. Отначало това бе започнало като шепот, като ритмичен полъх на вятъра.
Двадесет и девет, двадесет и осем, двадесет и седем…
После шепотът се засили в хор от тихо мърморене, който с всяка изговорена секунда ставаше все по-висок и по-висок.
Дванадесет, единадесет, десет…
Ръцете на Каспър се разтресоха толкова силно, че се наложи да се хване за перилата. Усещаше пулса си във върха на пръстите си.
Седем, шест, пет…
Той затвори очи. О, боже, какво направиха?
Три, две, едно…
Тълпата шумно си пое въздух и замря. В следващия миг в слуха му нахлу оглушителният тътен на буустерите и очите му се отвориха като по команда. Той впери поглед в небето, където се извисяваше все по-нагоре една бяла следа, оставена от тяхната рожба. Сега можеше да се случи всеки момент. Първо беше ослепителният проблясък и после, изоставащ поради скоростта на звука и мощната звукова вълна на експлозията, която щеше временно да им отнеме слуха. Поне така беше с „Апогей I“.