Той погледна към Ууди Елис за окончателно потвърждение. Той кимна с глава.
— Добре — каза Гордън. — Намерете ми Ема Уотсън.
Тя го забеляза в далечния край на болничния коридор. Той разговаряше с Ханк Милар и макар да беше с гръб към нея, облечен в задължителната зелена хирургическа престилка, Ема веднага позна Джак.
Всъщност, в гръб беше видяла Джак Макелъм за пръв път, когато се запознаха — бяха колеги в Спешно отделение към Централната болница в Сан Франциско. Той стоеше в стаята на сестрите, пишеше нещо по графика, широките му рамене бяха леко увиснали от умората, а косата му така стърчеше във всички посоки, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото. Което си беше истина — това беше сутринта, след една трескава нощ на безкрайни обаждания за спешни случаи, и макар и небръснат, с подпухнали очи, щом се обърна и я видя за първи път, помежду им мигновено прескочи искрата на взаимното привличане.
Сега Джак бе остарял с десет години, в черната му коса се прокрадваше по някоя и друга сива нишка, а умората отново бе привела напред раменете му. Тя не беше го виждала от три седмици, бе говорила по телефона с него за кратко преди няколко дни — разговор, който бързо се бе изродил в поредното шумно скарване помежду им. Напоследък те сякаш наистина не бяха способни на разумно отношение един към друг, нито веднъж не им се удаде да проведат цивилизован разговор, макар и съвсем кратък.
Ето защо, когато тръгна по дългия коридор към него, сърцето й бе свито от безпокойство.
Ханк Милар пръв я забеляза, при което лицето му видимо се скова, сякаш предчувстваше неизбежното скарване. Изглежда Джак също забеляза промяната в изражението на Ханк и се обърна да види причината за това.
Щом забеляза Ема, той почти несъзнателно се усмихна в знак на поздрав. Изглеждаше почти доволен, че я вижда, но внезапно усмивката се изпари от лицето му. Погледът му стана безизразен. Лице на непознат, помисли си тя и това я нарани сякаш неизмеримо повече, отколкото ако просто я бе поздравил с открита враждебност. В този случай поне щеше да се усети присъствието на някаква емоция, огризка, дрипа, макар и окъсана, от брак, който някога им бе носил толкова щастие.
После тя се улови, че отвръща на този равнодушен поглед с абсолютно същата безизразност. Когато заговори, думите й бяха отправени и към двамата мъже, без да влага в тях никакви специални емоции.
— Гордън ми каза за Деби. Как е тя?
Ханк хвърли един поглед към Джак и реши да го изчака той да отговори на въпроса й. Тъй като това не стана, той каза:
— Все още е в кома. Ако искаш, можеш да чакаш с нас.
— Да, разбира се — и тя се отправи към чакалнята за посетители.
— Ема — викна след нея Джак. — Може ли да поговорим?
— Ще се видим по-късно — избърбори Ханк и с бързи крачки се отдалечи по коридора.
Те го изчакаха да се скрие зад ъгъла и едва тогава се погледнаха един друг.
— Деби не е добре — каза Джак.
— Какво се е случило?
— Имаше кръвоизлив в мозъка. Беше в съзнание и си говорехме. После, за броени минути състоянието й се влоши. Бях зает с друг пациент. Не успях да съобразя навреме. Закъснях… — Той млъкна и погледна встрани. — Сега е на вентилатор.
Ема посегна да го докосне, после се спря, понеже се сети, че той най-вероятно щеше да я отблъсне. Бе изминало доста време откакто за последно бе приел утешителни думи от нея.
— Това е трудна диагноза, Джак — беше всичко, което тя успя да изрече.
— Трябваше да я поставя по-рано.
— Сам каза, че за няколко минути се е влошила. Какъв е смисълът да се самообвиняваш?
— Това обаче не ме кара да се чувствам по-добре.
— Аз не съм дошла да те ощастливявам! — изрече с раздразнение тя. — Просто ти посочвам факта, че си поставил правилната диагноза за момента. И си действал според ситуацията. В края на краищата, не можеш ли и ти един път да сгрешиш?
— Виж какво, не става въпрос за мен, разбра ли? — рязко й отвърна той. — Става дума за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Деби едва ли ще си тръгне оттук скоро. А това означава, че Бил…
— Зная. Гордън Оуби ме посочи за заместник.
Джак замълча.
— Значи е решено?
Тя кимна.
— Бил се връща у дома. Аз ще го заместя, още със следващия полет. — Погледът й пробягна към интензивното отделение. — Имат две деца — меко допълни тя. — Той не може да остане горе. Не и за следващите три месеца.