— Добре, добре. Ето последните новини от ИИЗБА — ранавирусът изглежда наистина действа върху техните опитни животни. Лошото е обаче, че е активен само ако е приложен през първите тридесет и шест часа от заразата. В началните стадии на болестта.
— Ами какво става, ако се даде по-късно?
Катлър не отвърна. Мълчанието му потвърди най-лошите му страхове.
Налягането в камерата най-после достигна една атмосфера и Джак отвори следващия люк и влезе в помещението за екипировка. Трескаво свали ръкавиците от себе си, съблече скафандъра си и накрая се измъкна от термоподдържащия комбинезон. От закопчаните с ципове джобове на скафандъра той измъкна няколко пакета медикаменти за спешна помощ и предварително подготвените спринцовки с ранавируса. Вече целият се тресеше от страх, като си представяше онова, с което можеше да се сблъска на борда на станцията. Рязко отвори люка, който го делеше от вътрешните модули.
И видя сбъднати най-ужасните си кошмари.
Тя плуваше в мрака на шлюз едно, като плувец в тъмно море. Само че този плувец пред очите му се давеше. Крайниците й се тресяха от ритмични спазми. Неконтролираните конвулсии съкращаваха безразборно мускулите на гръбнака и главата й се мяташе напред-назад, развявайки косата й във въздуха като камшик. Агонията на смъртта.
„Не, едва не извика той. Няма да те оставя да умреш. Дявол да го вземе, Ема, не ме оставяй сам тука.“
Той я сграбчи през кръста и започна да я влачи със себе си към руската част на станцията. Към модулите, които все още имаха достатъчно електроенергия и светлина. Тялото й се гърчеше като електрически проводник, разтърсван от електрошокове и се мяташе неистово в ръцете му. Тя беше толкова малка, толкова крехка, но въпреки това мощта, която в момента бе обсебила тялото й, заплашваше да го надвие. Безтегловността беше нещо непознато и ново за Джак и той непрекъснато се блъскаше като пияница в стените и шлюзовите проходи, в опитите си да насочи двама им към руския сервизен модул.
— Джак, какво правиш? — обади се Тод. — Обади се.
— Току-що я пренесох до руската част — сега ще я сложа на масата…
— Даде ли й вируса?
— Първо да я завържа с коланите. Господи, тя се гърчи неконтролируемо… — Той закопча едрите катарами на коланите пред гърдите и хълбоците й, като така обездвижи тялото й върху масата. Главата й се тресна назад върху плота, а очите й напираха да излязат от орбитите си. Склерите бяха ярко и ужасяващо червени.
„Дай й вируса. Веднага.“
Около металната рамка на масата имаше омотан турникет. С едно движение той го изтръгна от мястото му и го пристегна около мускула на мятащата се нагоре-надолу ръка. Трябваше да натисне с всичка сила, за да успее да изправи лакътя й и да открие предмишничната вена. Със зъби свали предпазителя на иглата, прикрепена към спринцовката с ранавируса. Проби вената с един удар и натисна буталото.
— Готово! — рече той. — Цялата спринцовка!
— Какво става? Как е тя?
— Още се гърчи.
— В чантата с медикаменти има дилантин за система.
— Видях го. Ей сега й слагам системата! — Турникетът се понесе във въздуха и се отдалечи. Още едно напомняне, че в безтегловност трябваше да внимава къде оставя предметите, тъй като те бързо се изплъзваха далеч от него. Пресегна се и го хвана във въздуха, после стисна ръката на Ема.
След секунда съобщи:
— Дилантинът е вътре! Отворил съм системата докрай.
— Някаква промяна?
Джак се вгледа в жена си, като безмълвно се молеше: „Хайде, Ема, не умирай сега, моля те“.
Постепенно гръбнакът й се успокои. Шията й се отпусна и главата престана да се удря в плота на масата. Очите й се изтъркаляха напред и той вече можеше да вижда ирисите й, две черни езера, обградени от кървавочервените склери. Когато обаче забеляза зениците, в гърлото му се надигна отчаян стон.
Лявата й зеница бе разширена докрай. Черна и безжизнена.
Бе твърде късно. Бе я изтървал. Тя умираше.
Той взе лицето й в ръцете си, сякаш искаше само със силата на волята си да я накара да оживее. Но колкото и отчаяно и енергично да я молеше да не го оставя, той знаеше, че само голите му молитви нямаше да я спасят. Смъртта беше органичен и физиологичен процес. Биохимичните функции, движението на йоните през клетъчните мембрани постепенно щеше да стихне. Мозъчните вълни да заглъхнат. Ритмичните контракции на миокардните клетки щяха да се превърнат в леко трепкане. Едно желание не можеше да я накара да живее. Но тя не беше мъртва. Още не.