Ръцете му се бяха успокоили, той се концентрира максимално и завъртя свредлото в първата дупка. Един-два милиметра по-навътре и щеше да нарани мозъчното вещество. Хиляди скъпоценни спомени щяха да бъдат унищожени за част от секундата. Или леко да докосне менингеалната артерия и щеше да отприщи кървав фонтан без никакви шансове да го спре. Той спря, за да си поеме дъх, преди да продължи да дълбае.
„Бавно. Бавно, не бързай.“
Изведнъж усети как последната люспичка кост поддаде навътре и свредлото проби костта. Сърцето му биеше в гърлото, докато леко издърпа към себе си дрелката.
От отвора незабавно започна да расте едно малко балонче кръв, което постепенно се издуваше все повече. Беше тъмночервено. Значи, венозна кръв. Той си отдъхна облекчено. Не беше артериална. Въпреки че събраната при кръвоизлива кръв изтичаше през отвора, налягането в черепа на Ема много бавно отслабваше. Той всмука балончето с катетъра, после покри дупката с марля, която да попива другата кръв и се зае със следващата дупка, после и следващата, докато перфорациите образуваха кръг с диаметър около инч. Щом и последната дупка беше пробита, а кръгът напълно затворен, ръцете му вече се бяха схванали от напрежение, а от лицето му се стичаше пот на струйки. Нямаше никакво време за почивки, всяка секунда беше съдбоносна.
Той посегна към отвертката и малкото гумено чукче.
„Боже, дано това й помогне. Дано това я спаси.“
Като използва отвертката като длето, той леко мушна металната част в една от дупките. После, стиснал зъби, отчупи кръглото костно капаче.
Кръвта бликна на талази. По-големият отвор най-после й позволи да се излее всичката и да намали смъртоносния си натиск върху мозъка.
С нея излезе и нещо друго. Яйцата. Една купчинка яйца се хлъзна край отвора, заедно с кръвта и заплува във въздуха. Джак ги улови с катетъра и ги сложи в буркан. През хилядолетната история на човечеството неговите най-опасни врагове бяха най-дребните форми на живот. Вирусите. Бактериите. Паразитите. „А сега и ти, помисли си Джак, вперил поглед в буркана. Но ние ще те победим.“
Кръвта вече едва се процеждаше през зейналия отвор в черепа на Ема. Още с първия мощен изблик налягането в черепната кухина беше спаднало рязко.
Джак отново се взря в лявата й зеница. Тя беше все така разширена докрай, но щом той светна с малкото фенерче срещу нея, му се стори — дали пък не си въобразяваше? — че крайчетата й съвсем лекичко трепнаха, като вълничка в кръгло черно езеро.
„Ти ще живееш“, помисли си Джак.
Покри раната с марля и пусна нова система, този път със стероиди и фенобарбитал, за да я задържи временно в кома и предпази мозъка й от други травми. Накрая налепи по гръдния й кош електродите на електрокардиографа. Едва след като беше готов с всичко това, той стегна с турникет собствената си ръка и изпразни една спринцовка с ранавирус в себе си. Или щеше да ги убие и двамата, или щеше да ги спаси. Скоро щеше да се разбере.
На монитора се появи стабилната синусоида на сърдечния ритъм на Ема. Той взе ръката й в своята и зачака някакъв знак.
27 август
Гордън Оуби влезе в Залата за управление на полетите на космическата станция и огледа мъжете и жените, насядали край командните пултове. На големия преден екран на фона на разгънатата карта на земното кълбо се виждаше синусоидата от траекторията на станцията. В този момент в пустините на Алжир онези хора, които случайно вдигнеха поглед към нощното небе, щяха да забележат една доста странна ярка звезда, почти като Зорницата, да прелита по небосклона. Звезда, която бе уникална и неповторима, тъй като тя не бе създадена от всемогъщия Бог, нито от природните сили, а от крехката ръка на човека.
И в тази именно стая, в противоположната страна на света, стояха пазителите на тази звезда.
Директорът на полетите Ууди Елис се обърна и поздрави Гордън с печално кимване.
— Нито дума. Горе мълчат вече толкова време.
— Кога беше последната ви връзка?
— Джак се изключи преди около пет часа, за да поспи. Вече трети ден не е почивал. Така че гледаме да не го безпокоим.