Това беше частна консултация; никой, дори Гордън не можеше да чуе думите на Джак. Внезапно цялата зала беше потънала в гробна тишина и всички бяха извърнали погледи към пулта на дежурния лекар. Дори Гордън, който седеше до Тод, не успя да прочете изражението на лицето му. Тод се беше навел доста напред и бе сложил длани върху слушалките си, сякаш така искаше да се изолира от всички останали.
После той рече:
— Чакай, чакай, Джак. Да знаеш колко много хора тук долу очакват да чуят новината. Хайде да им кажем. — Тод се извърна към директора по полетите Елис и вдигна триумфално палци. — Уотсън е будна. Говори!
Онова, което се случи след това, щеше да остане завинаги запечатано и гравирано със златни букви в съзнанието на Гордън Оуби. От всички страни се надигнаха радостни възгласи, които прераснаха в истински викове. Тод го удари по гърба, ама доста силно. Лиз Джани пък изимитира бойния вик на апахите. А Ууди Елис се стовари в стола си с невярващи, но щастливи очи.
Но най-голямо впечатление направи на Гордън неговата собствена реакция. Той се огледа в залата и изведнъж усети как нейде дълбоко в гърлото му нещо натежа, а погледът му се замъгли. През всичките си години работа в НАСА никой никога не беше виждал Гордън Оуби да плаче. Че от къде на къде ще ме видят и сега!
Виковете все още кънтяха из въздуха, когато той се надигна от стола си и излезе незабелязано от залата.
Пет месеца по-късно
Панама Сити, Флорида
Пантите на стоманената врата изскърцаха и се разнесе метален удар, който отекна в огромния хангар на Морската пехота, след като барокамерата най-после бе разхерметизирана. Джаред Профит видя как отвътре излязоха двама лекари, които щом прекрачиха прага, си поеха дълбоко въздух. Бяха прекарали повече от месец в това тясно пространство и сега като че бяха леко зашеметени от прехода им към свободата. После те се извърнаха да помогнат на другите двама жители на камерата да излязат.
Ема Уотсън и Джак Макелъм излязоха навън, и двамата впериха погледи в Джаред Профит, който крачеше бодро към тях.
— Добре дошли отново в нашия свят, доктор Уотсън — рече той и протегна ръка за поздрав.
Ема се поколеба, но я пое. Тя изглеждаше доста по-слаба от снимките си. По-крехка. Четирите месеца, прекарани в космоса в карантина, последвани от петте седмици в барокамерата бяха определено взели своята дан. Тя бе изгубила мускулна маса, очите й изглеждаха доста по-големи и светеха с тъмна светлина на фона на бледото й лице. Косата, която израстваше на избръснатото място беше сребриста, един доста ярък контраст с останалата част от прекрасните й вълнообразни къдрици.
Профит погледна към двамата лекари от Морската пехота.
— Бихте ли ни оставили насаме, моля? — И той зачака да отшумят стъпките им.
После се обърна към Ема.
— Добре ли се чувствате?
— Ами да, достатъчно добре — отвърна тя. — Казаха, че вече нямам никакви следи от болестта.
— Поне забележими — поправи я той. Това беше необходима забележка.
Макар да бяха демонстрирали успешното унищожаване на „Химера“ с ранавируса върху лабораторните животни, никой не се наемаше да даде дългосрочни гаранции, че Ема бе напълно излекувана. Онова, което можеше да се каже със сигурност, беше, че не откриха никакви следи от „Химера“ в тялото й. От момента, в който тя бе кацнала на Земята на борда на „Индевър“, тя беше подложена на почти непрекъснати кръвни тестове, рентгенови прегледи и биопсии. Въпреки че всички те показаха отрицателни резултати, ИИЗБА-САЩ настоя тя да остане в барокамерата, докато траят тези изследвания. Преди две седмици налягането в барокамерата бе смъкнато до нормалната една атмосфера. Тя бе останала здрава.
Но дори сега не бе напълно свободна. За остатъка от живота й тя щеше да бъде обект на безкрайни изследвания.
Той погледна към Джак и видя враждебност в очите му. Джак не каза нищо, но ръката му обгърна кръста на Ема, защитен жест, чието послание беше повече от ясно: „Никога не можете да ми я отнемете“.
— Доктор Макелъм, надявам се разбирате, че всяко мое решение си имаше основателна причина.
— Причините ги разбирам прекрасно. Това обаче не означава, че съм съгласен с решенията.
— Е, поне в това постигнахме съгласие, в разбирането. — Той не му предложи ръка, инстинктивно усети, че Макелъм щеше да откаже да я поеме. Вместо това каза: — Отвън ви очакват много хора, които искат да ви видят. Повече няма да ви задържам. — С тези думи той се обърна и понечи да си тръгне.