— Чакайте! — извика след него Джак. — Сега какво?
— Свободни сте да си вървите. Разбира се, с уговорката да се явявате на прегледите.
— Не, искам да зная какво ще стане с хората, които са отговорни за това? Онези, които изпратиха „Химера“ в космоса?
— Те повече няма да взимат решения.
— И само това? — Гласът на Джак се извиси от внезапно избликналата в него ярост. — Никакви наказания, нито последствия, така ли?
— Всичко ще се придвижи по обичайния начин. По начина, по който се прави във всяка правителствена агенция, включително и НАСА. Дискретно ще бъдат преместени в периферията. След което тихомълком пенсионирани. Не може и дума да става за разследване, нито за някакви разкрития. „Химера“ е твърде опасен организъм, за да се разкаже на целия свят за съществуването му.
— Но толкова хора умряха.
— Ще го припишем на вируса „Марбург“. Случайно е попаднал на борда на станцията от заразена маймуна. Смъртта на Лутър Еймис се дължи на повреда в управлението на капсулата, както бе вече съобщено.
— Някой все пак трябва да бъде подведен под отговорност.
— За какво, за грешно решение ли? — Профит поклати глава. Той се обърна и погледна към вратите на хангара, откъдето се процеждаше лъч слънчева светлина. — В този случай няма извършено престъпление. Това бяха хора, които просто направиха грешки. Хора, които нямаха представа и не разбираха природата на онова, с което се занимаваха. Зная колко шокиращо ви звучи това, разбирам и желанието ви да хвърлите върху някого вината. Но тук просто нямаше злодеи, доктор Макелъм. Имаше само… герои. — Той отново се обърна и погледна Джак право в очите.
Двамата мъже се гледаха в продължение на цяла секунда. Профит не видя в очите му топлина, нито пък доверие. Но видя уважение.
— Вашите приятелите ви очакват — рече Профит.
Джак кимна. Той и Ема се отправиха към вратата на хангара. Докато излизаха навън, вътре се втурна цял сноп слънчеви лъчи и Джаред Профит, примижал от ярката светлина, за миг зърна Джак и Ема само като силуети — ръката му беше на рамото й, а профилът на лицето й бе вдигнат към него. Сред глъчката от радостни викове те потънаха в ослепителната светлина на деня.
28.
Океанът
Една падаща звезда проряза ярка дъга в небето и се разби на няколко малки искрици. Ема възхитена си пое дъх от прохладния бриз, повял над залива Галвестоун. Родната й планета, изобщо, всяко нещо, с което бе свикнала през годините, сега й се струваше някак ново и необичайно. Необятната панорама на небето. Повдигането на палубата, където бе легнала, от вълните. Тихият плисък на вълните, разбиващи се о корпуса на „Санеке“. Толкова дълго бе лишена от тези прости и съвсем земни усещания, че дори само полъхът на бриза, който погалваше нежно лицето й, бе истинско съкровище за нея. По време на карантината на борда на Космическата станция тя често поглеждаше към Земята с носталгия по мириса на млада трева, вкуса на соления вятър или топлината на пръстта под босите й крака. Бе си мислила: „Когато се прибера вкъщи, ако изобщо някога се прибера на Земята, никога няма да я напусна“.
И ето, тази вечер тя се радваше на ароматите и гледките на Земята. И все пак не можа да се въздържи да не погледне замечтано нагоре към звездите.
— Искала ли си някога да се върнеш отново? — попита я Джак, толкова тихо, че думите сякаш се сляха с вечерния бриз. Той бе легнал до нея на палубата, обгърнал ръката й в своята и вперил поглед в нощното небе. — Минавало ли ти е през ум например: „Ако сега ми предложат да се кача пак горе, веднага ще тръгна?“.
— Всеки ден — измърмори тя. — Не е ли странно? Когато бяхме горе, непрестанно говорехме какво ще направим като се приберем на Земята. А сега сме си тук и въпреки всичко не можем да не мислим да се върнем там.
Тя прокара пръсти през по-късата си коса, която сега израстваше в стряскащ сребърен кичур. Усети възлестия белег, където скалпелът на Джак бе разрязал скалпа и външната черепна ципа. Така тя никога нямаше да забрави онова, което бе преживяла на борда на станцията. Един вдълбан в плътта й ръкопис на вечния ужас. И въпреки това тя отново поглеждаше към небето и усещаше как в нея се надига същият неутешим копнеж по него.
— Мисля, че никога няма да спра да се надявам за още един полет нагоре — рече тя. — Както моряците копнеят за морето. Няма значение, колко ужасни бури са преживели.
Тя обаче никога нямаше да се върне в космоса. Тя бе като моряк, прикован към суша, заобиколена отвсякъде с море, хем съблазнително, хем забранено и недостъпно. По същия начин космосът бе завинаги недостижим за нея, заради „Химера“.