Макар лекарите в Космическия център „Джонсън“ и ИИЗБА да не откриха никакви следи от инфекция в тялото й, никой не можеше да каже със сигурност, че „Химера“ е напълно изкоренена. Може би тя просто бе задрямала, като благодушен гост в някое нейно ъгълче. Никой в НАСА не смееше да предположи какво би се случило, ако тя отново се върнеше в космоса.
Така че тя никога нямаше да се върне. Вече бе станала астронавт призрак, все още се числеше към тях, но без никаква надежда за нов полет. Нека останалите преследват мечтата си. На борда на станцията вече имаше нов екипаж, който в момента довършваше ремонта и почистването, което тя и Джак бяха започнали. Следващия месец на борда на „Колумбия“ щяха да бъдат доставени в орбита и последните резервни части за повредения основен корпус и слънчевите панели. Международната космическа станция нямаше да умре. Твърде много човешки живота бяха жертвани, за да бъде тя реалност; да я зарежат би означавало, че тези жертви са били напълно безсмислени.
Още една падаща звезда проряза небето над тях и постепенно изгасна като догарящ въглен. И двамата зачакаха с надежда следващата. Другите хора, когато виждаха падащи звезди, може да ги смятаха за поличби, или за ангели, които прелитат по небосклона, разперили криле, или просто като повод да си пожелаят нещо. Ема виждаше в тях онова, което всъщност бяха: парчета космически прах, безпътни пътешественици, идещи от дълбините на безкрайния леден космос. И все пак това, че представляваха обикновени парчета скала или лед, не ги правеше по-малко вълнуващи.
Тя килна назад глава и отново се вгледа в небето, когато „Санеке“ изведнъж се надигна от една вълна на прилива, при което Ема почувства за миг объркващото усещане, че звездите внезапно се бяха втурнали към нея и че тя се носеше с невероятна скорост през пространството и времето. Затвори очи. И без никаква видима причина сърцето й яростно заби от необясним и сковаващ ужас. Усети ледената пот по лицето си.
Джак докосна разтрепераната й ръка.
— Какво има? Студено ли ти е?
— Не. Не, не ми е студено… — Тя с мъка преглътна. — Изведнъж се сетих за нещо ужасно.
— Какво?
— Ако ИИЗБА са прави, ако „Химера“ наистина е дошла на Земята с астероид — тогава това е доказателство, че във Вселената има живот.
— Да. Така е.
— Ами ако е разумен?
— „Химера“ бе твърде малка, примитивна. У нея нямаше разум.
— Но онзи, който я е изпратил, може би има — прошепна тя.
Джак притихна до нея.
— Колонизатор — тихо каза той.
Като семената, носени от вятъра. Където и да се озове „Химера“, на която и да е планета, в която и да е слънчева система, тя с лекота може да зарази местните видове. Ще вгради от техните ДНК в своя собствен геном. На нея няма да й трябват милиони години еволюция, за да се адаптира към новия си дом. Тя бързо ще се сдобие с всички генетични инструменти, необходими за нейното оцеляване от видовете, които вече са се приспособили.
И щом веднъж се установеше, след като веднъж завинаги станеше доминиращ вид на тази планета, тогава какво? Каква щеше да бъде следващата й стъпка? Не знаеше. Отговорът, мислеше си тя, може би е скрит в онези части от генома й, които останаха неидентифицирани. Онези поредици от нуклеотиди, които и до днес останаха мистерия.
Нов метеорит се стрелна в небето и им напомни, че вселената се намираше във вечно движение и бе вечно променяща се. Земята представляваше само един самотен пътник в необятния космос.
— Ще трябва да се подготвим — каза тя, — преди следващата „Химера“ да ни навести някой ден.
Джак се изправи и погледна към часовника си.
— Става хладно — рече той. — Да се прибираме вкъщи. Гордън ще излети от място като балистична ракета, ако утре изпуснем пресконференцията.
— Никога не съм го виждала да си изпусне нервите.
— Защото не го познаваш така, както аз го познавам. — Джак започна да дърпа фала и голямото платно изплющя на вятъра. — Той е на път да се влюби в тебе, знаеш ли?
— Горди? — Тя се засмя. — Не мога да си представя.
— А знаеш ли аз какво не мога да си представя? — тихо каза той и я придърпа до себе си в предната част на яхтата. — Че някой мъж може да не се влюби в тебе.
Вятърът внезапно се засили, напълни платното и понесе „Санеке“ право напред през вълните на залива Галвестоун.