— Стив, обади се!
Тялото му бе обляно в ледена пот. Най-после успя да промълви:
— Уплаших се — ударих се в стената на каньона…
— Някаква повреда?
Той надникна през дебелия прозорец.
— Не мога да кажа. Мисля, че удара пое предният сонар.
— Можеш ли да маневрираш?
Той бутна леко лоста за завой на ляво.
— Да, да. — След това въздъхна облекчено. — Мисля, че всичко е наред. Нещо мина точно пред очите ми. Здравата ме стресна.
— Нещо?
— Профуча с огромна скорост! Видях само една сянка — сигурно беше змия, така се стрелна.
— С глава на риба и тяло на змиорка — такова ли беше?
— Да. Да, точно това видях.
— Това е било дълбоководна змиорка.
„Цербер, значи“, помисли си Ейхърн и потръпна. Триглавият пес, който охраняваше вратите на ада.
— Привлечена е от топлината и сярата — каза Хелън. — Подготви се за чести срещи с нея, след като навлизаш в хидротермалната зона.
„Щом казваш, сигурно е така.“ Познанията на Стивън в областта на океанската биология клоняха към нула. Съществата, които се стрелкаха над дебелия прозрачен купол над главата му, представляваха само любопитни обекти, живи показатели, които го уверяваха, че е на прав път. Стиснал вече уверено двата управляващи лоста, той отново смело насочи „Дълбочинен полет“ все по-надолу в бездната.
Две хиляди метра. Три хиляди.
„Ами ако корпусът се беше пропукал?“
Четири хиляди метра. Колкото повече се спускаше, толкова по-голямо ставаше убийственото налягане на водата. Цветът й сега бе чисто черен, обагрен тук-там от изплувалите от магмения отвор серни петна. Лъчите на страничните прожектори едва успяваха да пробият гъстата консистенция на богато минерализираната вода. Заслепен от завихрените неразтворими частици, Стивън едва успя да се измъкне от участъка, където плуваха петната сяра, в резултат на което видимостта му значително се подобри. Сега се спускаше странично към хидротермалния отвор, извън обсега на загрятата от земната магма вода, но въпреки това външната температура продължаваше да се покачва.
Четиридесет и осем градуса по Целзий.
Пред погледа му отново се стрелна нещо. Този път не се уплаши и не изпусна лостовете за управление. Докато се спускаше, видя още много подобни змиорки, увиснали с главата надолу, сякаш окачени неподвижно сред водното пространство. Водите, които се издигаха откъм пукнатината в земната кора, някъде долу, бяха наситени с горещ сероводород, отровно съединение, абсолютно несъвместимо с всякакъв живот. Въпреки това обаче, дори в тези черни и отровни води, животът бе успял да процъфти, при това бе приел такива красиви и почти фантастични форми. Прикрепени за стените на каньона се вееха дългите почти два метра червеи Riftia, чиито краища бяха украсени с яркочервени, стърчащи във всички посоки „перуки“. Стивън видя и огромни миди със снежнобели черупки, подали виолетово-розови езици в очакване на случайна храна. Имаше и раци със зловещо белезникав цвят, прилични на призраци, които се стрелкаха сред многобройните процепи на скалата.
Въпреки че бе включил климатизиращото устройство, топлината отвън вече се усещаше и при него.
Шест хиляди метра. Температурата на водата бе вече осемдесет и два градуса. А в конусообразното водно течение, извиращо от цепнатината в земната кора, загрятата от кипящата магма вода вероятно достигаше петстотин градуса. Изглеждаше наистина невероятно, че на това място, в пълен мрак, горещи и отровни води, можеше все пак да съществува живот.
— Намирам се вече на шест хиляди и шестдесет метра — проговори той. — Все още нищо не виждам.
В слушалките му долетя слабият и пропукващ глас на Хелън:
— Точно под теб има широка скална издатина. Трябва да е на около шест хиляди и осемдесет метра.
— Ще внимавам.
— Намали скоростта на спускане. Всеки момент ще стъпиш върху нея.
— Шест хиляди и седемдесет, нищо не виждам. Тук долу е като супа. Може би съм се отклонил.