— Не съм тук заради това.
— Какво има тогава?
Той замълча.
— А, да! Хъмфри. Как беше името на ветеринарния му лекар? В случай че вземе да глътне някоя топка косми или нещо такова.
Тя впери в него удивен поглед.
— Той винаги е бил един и същи. Доктор Голдсмит.
— О, да, вярно.
Измина още един дълъг момент, през който те стояха един срещу друг смълчани, а слънцето пареше раменете им. По гърба му се спусна струйка пот. Внезапно тя му се стори твърде малка и беззащитна. Въпреки това обаче, тя беше жената, която бе скачала неведнъж от самолет, можеше да го победи в езда и така брилянтно да се върти по дансинга около него. Тя беше неговата красива и безстрашна жена.
Ема погледна към Сграда 30, пред входа на която я чакаха нейните колеги.
— Джак, трябва да тръгвам.
— В колко часа заминаваш за Кейп Канаверал?
— В шест сутринта.
— Твоите хора ще са там, нали?
— Разбира се. — Тя замълча. — Ти няма да си там. Нали?
Кошмарът на „Чалънджър“ бе все още твърде отчетлив, в съзнанието му, пред очите му отново изплува всяка една зловеща димна следа, прорязала синевата на небето. „Нямам сили да бъда там и да гледам, помисли си той. Не бих могъл да понеса възможния развой на нещата.“ Той поклати глава.
Тя на свой ред също хладно кимна и го погледна с очи, които казваха: „И аз мога да бъда точно толкова студена и самостоятелна, колкото и ти“. Тя отстъпи няколко крачки и вече се обръщаше да си тръгне.
— Ема. — Той посегна с ръка и нежно я завъртя към себе си. — Ще ми липсваш.
— Да, Джак — въздъхна тя.
— Наистина ще ми липсваш.
— Толкова седмици изминаха, без дори да ми се обадиш, а сега изведнъж ми се появяваш и твърдиш, че ще ти липсвам. — Тя се засмя.
Горчивината в смеха й го парна болезнено. А истината в думите й засили още повече болката. През изминалите няколко месеца той действително я беше избягвал. Когато бе край нея, нейните успехи само засилваха усещането за собствения му провал, което много го нараняваше.
Нямаше никаква надежда за изглаждане на отношенията им. Това ясно личеше в студенината на погледа й в този момент. Не им оставаше нищо друго, освен да се опитат да се държат коректно един към друг.
Той отвърна поглед встрани, внезапно почувствал неспособност да продължи да я гледа.
— Дойдох само защото искам да ти пожелая безпроблемен полет. И късмет! Махвай с ръка всеки път, когато прелиташ над Хюстън. Аз ще те гледам. — Международната космическа станция се виждаше нощем на небето като прелитаща бързо ярка звезда, по-светла дори от Венера.
— Ти също ще ми махаш, нали?
И двамата успяха да се насилят за една усмивка. Значи все пак успяха да скалъпят една съвсем цивилизована раздяла. После той разтвори ръце и тя се облегна на гърдите му. Прегръдката им трая съвсем кратко и на двамата им стана неловко, сякаш бяха напълно непознати, които за първи път се сближават. Тялото й, топло и жизнено, се притисна към него. Почти веднага тя се отдръпна и пое към сградата на Контрол на полетите.
Поспря се само веднъж и му махна за сбогом. Слънцето блестеше право в очите му, той примижа срещу него и се взря в Ема, която се бе превърнала в тъмен силует с развяна от жежкия вятър коса. Тогава разбра, че никога не я беше обичал повече отколкото в този момент, когато тя си отиваше.
19 юли
Кейп Канаверал
Макар да беше твърде далечна, гледката накара Ема да се задъха. Застанала на стартова позиция на ракетна площадка 39Б, обляна в ярката светлина на прожекторите, совалката „Атлантис“ приличаше на извисил се в небесата морски фар сред мрака на нощта. Тя бе виждала това толкова много пъти, но въпреки всичко видът на осветената совалка на площадката заедно с гигантския оранжев цилиндър на резервоара на основния си двигател и спомагателните буустери от двете му страни винаги я бе поразявал и й бе вдъхвал страхопочитание.
Останалите членове от екипажа стояха до нея върху специалната асфалтова настилка и също мълчаливо се любуваха на величествената гледка. Тъй като трябваше да пренастроят малко биологичния си часовник, те бяха станали в два часа сутринта и бяха излезли, за да хвърлят поглед върху чудовището, което щеше да ги изведе в орбита около земята. Ема чу крясъка на нощна птица и усети върху лицето си прохладния и свеж нощен полъх откъм залива, който носеше мирис на застояло от неподвижните води на заобикалящите ги блата.