— Приличаме на мравки пред нея, поне аз така се чувствам — обади се командирът Ванс с мекия си провлечен тексаски говор.
Останалите измърмориха нещо в съгласие.
— Точно като мравки — потвърди Ченовет, единственият новак сред тях. Това щеше да му бъде първи полет на борда на совалка и той беше толкова въодушевен, че около него сякаш се образуваше естествено електрическо поле. — Все забравям колко огромна е и като я погледна отново, си казвам, господи, каква мощ. И на всичко отгоре аз съм един от щастливите копелдаци, на които им е писано да я възседнат.
Всички се засмяха, но смехът им звучеше леко приглушено, нещо като неловкия смях на кротки енориаши в църква.
— Никога не съм си представял, че една седмица може да се точи толкова дълго време — продължи Ченовет.
— На този човек май му е писнало да носи девството си — заяде го командирът Ванс.
— Дяволски си прав. Вече нямам търпение да се кача горе. — И тя жадно впери очи в мастиленото небе, изпръскано с ярки звезди. — Вие вече знаете какво е, знаете тайната. И аз искам да я науча.
Тайната. Тя бе известна само на малкото привилегировани, които бяха летели. Това обаче не беше тайна, която можеш да споделиш с някого; ти сам трябва да я изживееш, да я усетиш, да видиш със собствените си очи чернотата на космоса и прозрачната синева на Земята, далеч под краката ти. Да почувстваш какво е да бъдеш буквално залепен за седалката си от свръхнатоварването при откъсването ти от земното притегляне. Астронавтите, които се завръщаха от космоса, често слизаха от борда с една многозначителна усмивка, а в очите им сякаш се четеше: „Научих нещо, което съвсем малко хора на тази планета някога ще узнаят“.
Ема се бе усмихвала по същия начин, когато преди две години се бе появила от люка на „Атлантис“. С разтреперани крака тя бе пристъпила на слънце и бе погледнала право нагоре към изумителната синева на небето. В продължение на осемте дена, които бе прекарала на борда на орбиталната станция, тя бе преживяла сто и тридесет изгрева, бе наблюдавала горски пожари, изпепеляващи огромни площи в Бразилия, бе видяла окото на ураган, бушуващ над Самоа, бе видяла цялата планета Земя, която от космоса й се бе сторила толкова затрогващо крехка.
След пет дни, при успешен старт и Ченовет щеше да узнае тази тайна.
— Май вече е време да пусна малко светлина в клетата си ретина — рече Ченовет. — Мозъкът ми още си мисли, че в момента е полунощ.
— Наистина е полунощ — отвърна му Ема.
— За нас, момчета и момичета, сега настъпва зората — каза Ванс. От всички тях той най-бързо настройваше ежедневния си ритъм към новото разписание за сън и бодърстване. Командирът се отправи към сградата за контрол, за да сложи начало на новия си работен ден в три часа сутринта.
Другите го последваха. Само Ема се позабави отвън за малко, загледана във величието на совалката. Предишния ден ги бяха докарали тук, на ракетната площадка, за да преговорят за последно процедурите по аварийно спасяване на екипажа. Погледната от съвсем близо, на слънчева светлина совалката им се бе сторила ослепително ярка и прекалено масивна, за да могат да я обхванат напълно с поглед. Човек можеше да се концентрира само върху някоя нейна част. Носът. Крилете. Черните плочи по корема й, които напомняха люспите на гигантско влечуго. В светлината на деня совалката изглеждаше истинска и масивна. Сега бе по-скоро нереална, странна и неземна, осветена на фона на черното небе.
Докато траеше трескавата подготовка, Ема съзнателно бе избягвала всяка мисъл за страх и твърдо бе отхвърляла всяко лошо предчувствие. Тя бе готова да полети. Искаше да полети. Но сега внезапно усети как една малка люспа страх я прониза право в сърцето.
Тя погледна отново небето, видя как изчезват няколко звезди зад настъпващата плътна завеса облаци. Времето щеше да се промени. Тя потрепери, обърна се и се отправи към входа на сградата. Към светлината.
23 юли
Хюстън
Половин дузина гумени маркучи се виеха змиевидно и влизаха в тялото на Деби Ханинг. В гърлото й бе трахеостомната сонда, през което в дробовете й насила вкарваха кислород. Назогастралната сонда преминаваше през лявата ноздра и през хранопровода влизаше в стомаха й. Един катетър отвеждаше урината, образувана от отделителната й система, два интравенозни катетри вливаха във вените й течности. Към вътрешната страна на китката й бе прикрепен датчик, а върху екрана на осцилоскопа танцуваше кривата, оставена от промените в кръвното й налягане. Джак погледна към интравенозните полиетиленови торбички, които висяха над леглото й и видя, че съдържаха силни антибиотици. Това беше лошо — означаваше, че тя в тялото й имаше огнище на инфекция — което не беше нещо необичайно за пациент, прекарал две седмици в кома. Всяко нарушаване на целостта на кожата, всяка пластмасова сонда бе портал за бактериите и в момента в кръвния поток на Деби се водеше люта битка с тях.