Джак разбра всичко това с един поглед, но не каза нищо на майката на Деби, която бе приседнала край леглото й и държеше ръката на дъщеря си в своите. Лицето на Деби бе бледо, долната й челюст бе отпусната, а клепачите полуотворени. Тя все още се намираше в състояние на дълбока кома, безчувствена към нищо.
Маргарет вдигна очи, щом Джак влезе в ограденото с параван помещение и кимна за поздрав.
— Прекара тежка нощ — каза му тя. — Треска. Никой не знае откъде се е взела.
— Антибиотиците ще я оправят.
— А после какво? Ще се оправим с инфекцията, но какво ще стане после? — Маргарет въздъхна дълбоко. — Тя би се ядосала, ако можеше да се види. С тези маркучи по нея. И игли. Би се развикала и би ни накарала да я оставим на мира.
— Не е време да се предаваме. Електроенцефалограмата й показва мозъчна дейност. Мозъкът й работи все още.
— Тогава защо не се събужда?
— Тя е млада. Има още толкова много живот пред себе си. Може да се бори.
— Това не е живот. — Маргарет наведе поглед към ръката на дъщеря си. Тя бе подпухнала и посиняла на места от венозните системи, към които я бяха включвали. — Когато баща й умираше, Деби ми каза, че никога не би искала да свършва по този начин. Привързана към леглото и хранена с маркучи. Все си спомням тези нейни думи. И си мисля за тях… — Маргарет вдигна отново поглед към него. — Вие какво бихте направили? Ако това беше вашата жена?
— Едва ли щях да се откажа.
— Дори ако тя ви е казала, че не иска да свършва по този начин?
Той се замисли за момент. После отговори твърдо:
— Решението е мое, в края на краищата. Няма никакво значение, какво тя или който и да било друг ми е казал. Никога не бих се отказал от някого, когото обичам. Никога. Дори да съществуваше и най-минималния шанс да го спася.
Думите му не донесоха утеха на Маргарет. Той нямаше право да поставя под въпрос нейните убеждения и инстинкти, но тя го бе попитала за мнението му и той бе отвърнал, слушайки единствено сърцето си, а не разума си.
Почувства се виновен и вместо извинение потупа Маргарет по рамото и излезе. Най-вероятно природата щеше да отнеме от ръцете им съдбоносното решение. Всеки пациент в състояние на кома и вътрешна инфекция се намираше на прага на смъртта.
Той напусна интензивното отделение и потиснат влезе в асансьора. Доста мрачно начало на отпуската му. Първата му спирка, реши той, щом стъпи на партерния етаж, щеше да бъде в бакалията на ъгъла, откъдето щеше да си вземе стек от шест бири. Леденостудена бира и следобед, посветен да подготви яхтата за плаване, беше всичко, от което имаше нужда в този момент. Надяваше се така да разсее мислите си за Деби Ханинг.
— Код синьо, интензивно отделение. Код синьо, интензивно отделение.
Джак вдигна рязко глава. „Деби“, помисли си той и се втурна към стълбището.
Зад паравана й вече гъмжеше от хора. Той разбута един-двама от колегите си и впи поглед в монитора. „Нужна е дефибрилация!“ Сърцето й в момента представляваше купчина безразборно гърчещи се мускули, неспособни да изпомпят кръв, така необходима за живота на мозъка й.
— Една ампула епинефрин. Незабавно! Всички да се отдръпнат! — нареди лекарят и преметна лопатките на дефибрилатора през раменете си.
Джак видя как при разряда на електричеството тялото й неестествено се сгърчи назад и подскочи нагоре, върху монитора правата линия също се сгърчи нагоре, но отново възвърна своята равна и зловеща линия. ЕКГ-линията на монитора показваше камерна фибрилация.
Една от сестрите се бе заела с масаж на сърцето. Късата й руса коса се стрелваше напред с всеки ритмичен натиск на ръцете и тялото й върху гръдния кош на Деби. Доктор Саломон се обърна назад, когато Джак се присъедини към тях край леглото.
— Сложихте ли амиодарон? — попита Джак.
— Току-що, но не действа.
Джак отново погледна към линията на монитора. Камерната фибрилация бе преминала от леко назъбена към гладка линия. Влошаването настъпваше бързо и всичко клонеше към равната линия на смъртта.