На почти триста километра, в посока север-североизток от Кейп Канаверал няколко кораба от флотата на САЩ чакаха да приберат двата буустера, които трябваше да се откачат от совалката, след като изразходят горивото си.
В местата за аварийно кацане и други станции за проследяване на полета по целия свят, от Северноамериканската противовъздушна отбрана в Колорадо до международното летище в Банджул, Гамбия, стотици мъже и жени наблюдаваха часовника.
„И точно в този момент, седем човека се готвеха да поверят живота си в наши ръце.“
Карпентър наблюдаваше астронавтите на монитора, по вътрешната телевизионна мрежа, докато им помагаха да облекат оранжевите костюми с вградена защита от огромното натоварване по време на старта. Картината се предаваше директно от Флорида, но беше без звук. Карпентър се улови как за момент се вглеждаше в лицето на всеки един от тях. Макар да не успя да забележи и най-малката следа от страх, той знаеше, че го има, скрит зад лъчезарните им усмивки. Ускорения пулс, острия звън на опънатите до край нерви. Те знаеха всички рискове, не можеше да не се страхуват. Образите им от телевизионния екран бяха просто едно отрезвяващо напомняне към наземния персонал, че седем души разчитат на тях да си свършат безупречно работата.
Карпентър откъсна погледа си от видеомониторите и насочи отново вниманието си към хората от екипа за контрол на полета, насядали по шестнадесетте командни пулта. Макар да познаваше всеки един от тях по име, той се обръщаше към тях като използваше заеманата длъжност по време на управление на полета, титлите им бяха скъсявани до работните прозвища, които бяха характерна черта на езика в НАСА. Този, който отговаряше за комуникацията с космическия кораб, бе наричан Капкома. Инженерът, от които зависеше задвижването, бе Движението. Онзи, който определяше траекторията, бе Траекторията. Медицинското лице на полета бе Доктора. А на Карпентър му викаха Шефа.
Обратното броене премина границата от три часа. Все още нямаше никакви пречки за старта.
Карпентър мушна ръка в джоба на панталона си, напипа ключодържателя, който представляваше трилистна детелина — националната емблема на Ирландия. Това бе един от неговите ритуали за късмет. Дори учените — инженери като него си имаха своите суеверия.
„Боже, дано всичко върви гладко, помисли си той. Поне в моята смяна.“
Кейп Канаверал
Микробусът на астронавтите ги откара до ракетната площадка за около петнадесет минути. По време на това пътуване почти всички бяха изпаднали в необичайно мълчание. Само преди половин час, докато се обличаха, всички те се шегуваха и смееха, макар гласовете им да бяха напрегнати. Напрежението у тях растеше още от момента, в който ги събудиха в два и половина за обичайната закуска от яйца с бекон. После, докато слушаха прогнозата за времето, докато се приготвяха, докато изиграха една игра на покер, която се бе превърнала в ритуал преди старта, за да се определи кой от тях е най късметлията, през цялото това време те бяха някак прекалено шумни и необичайно весели, от всички преливаше самоувереност.
Сега се бяха смълчали.
Микробусът спря. Ченовет, новакът, който бе седнал до Ема, измърмори:
— Кой би помислил, че пробив в памперса ще бъде една от опасностите на работата ми.
Тя се насили да се засмее. Всеки от тях носеше по един двоен памперс под дебелите и тантурести костюми, все пак им предстояха цели три часа до старта и поне още час, докато им се удаде възможност да използват „тоалетната“ в условията на безтегловност.
С помощта на един от техниците от поддръжката на ракетната площадка, Ема слезе от микробуса. За миг тя се спря, загледана с възхищение в извисилата се като тридесететажна сграда совалка, обляна цялата в реки от светлина. Последния път, когато тя бе тук, преди пет дни, единствените звуци, които се чуваха, бяха свистенето на вятъра и крясъкът на някоя птица. Сега космическият кораб сякаш бе внезапно оживял, от него се носеше тътен и дим от запаленото летливо гориво в соплата под огромния резервоар и приличаше на току-що събудил се дракон.
Изкачиха се с асансьора до ниво 195 и стъпиха върху решетката на тясната площадка. Все още беше нощ, но небето бе толкова осветено от ярките светлини на прожекторите наоколо, че тя едва можа да забележи някоя и друга звезда над главата си. Чернотата на космоса ги очакваше.