Т минус тридесет секунди. Електрическата връзка с контрола на полета вече бе прекъсната и сега бордовите компютри поеха управлението.
Сърцето й заби по-бързо, адреналинът се втурна и забуча като лавина във вените й. Заслушана в обратното броене, тя знаеше секунда след секунда какво ставаше, във въображението й ясно се сменяха картините на събитията, които в момента се случваха едно след друго.
В Т минус осем в пространството под ракетната площадка се изсипаха хиляди галони вода, за да погълнат поне част от невъобразимия тътен на двигателите.
В Т минус пет, бордовите компютри отвориха клапаните на проводите, по които щяха да потекат течният кислород и водород към соплата на основния двигател.
Щом трите основни двигателя се запалиха, тя усети как совалката леко се килна встрани, а после трепна нагоре, но огромните скоби, които още я държаха прикована към земята, я възпряха.
Четири. Три. Две… Връщане назад нямаше.
Тя задържа дъха си, ръцете й здраво стискаха седалката, запалиха се и двата буустера с твърдо гориво. Мощната турбуленция разтърсваше костите й, трясъкът беше толкова силен, че тя не чуваше нищо в шлемофона си. Наложи се да стисне здраво челюсти, за да спре непрестанното тракане на зъбите си. После усети как совалката леко се наклони и пое по извитата арка на траекторията си над Атлантическия океан, а тялото й се впи дълбоко в седалката, притиснато от силата на ускорението, което вече бе 3 g. Крайниците й бяха толкова натежали, че едва можеше да ги мърда, вибрациите бяха толкова мощни, че й се струваше, че всеки момент капсулата щеше да се разхвърчи във всички посоки. Бяха достигнали Мах Q, пикът на турбуленциите, когато командирът Ванс обяви, че намалява тягата на основните двигатели. След по-малко от минута той щеше отново да увеличи тягата до максимум.
Докато се нижеха секундите, докато шлемът на скафандъра й се тресеше около главата й, а могъщото налягане при излитането притискаше гърдите й като неумолима титанична ръка, тя изведнъж отново почувства как в сърцето й трепна малко зрънце страх. Точно на това място, точно в този момент бе експлодирал „Чалънджър“.
Ема затвори очи и си спомни симулацията с Хейзъл преди две седмици. Скоро щяха да достигнат точката, когато всичко в симулатора се обърка, когато бяха принудени да прибегнат към аварийно приземяване и когато Китридж бе изтървал управлението. Намираха се в особено критичен момент от полета си, но по-лошото бе, че не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне и да се надява, че реалността бе по-милостива от симулацията.
В слушалките й прозвуча гласът на Ванс:
— Център, тук „Атлантис“. Увеличавам тягата до максимум.
— Прието, „Атлантис“. Дайте газ.
Джак стоеше застинал неподвижно с поглед вперен нагоре, сърцето му се бе покачило в гърлото, докато совалката се смаляваше все повече и повече в утринното небе. До ушите му достигна припукването на двата буустера, щом от соплата им загърмя двойният огнен фонтан. Бялата следа от изгорели газове се издигаше все по-високо, начертана от самата совалка, която вече приличаше на главичка от карфица. Около него тълпата избухна в аплодисменти и радостни викове. Перфектен старт, сигурно си мислеха те. Но Джак знаеше, че тепърва можеха да се объркат твърде много неща.
Внезапно изпадна в паника, понеже бе изгубил броя на секундите. Колко време бе изминало? Дали вече бяха преминали Мах Q? Той засенчи с ръка очите си от силната светлина на изгряващото слънце и напрегна зрението си да открие „Атлантис“, но единственото, което успя да различи, бе само перата на бялата следа от изгорели газове.
Тълпата вече се бе насочила към своите автомобили.
Той обаче не помръдна от мястото си, застинал неподвижен, скован в очакване на ужаса на неизвестното. Не последва страховита експлозия. Не се виждаше черен дим. Нямаше го кошмара.
„Атлантис“ благополучно се бе откъснала от земното притегляне и сега се носеше с огромна скорост в космоса, макар и в орбита около планетата.
Усети как по страните му се застичаха сълзи, но не си направи труда да ги избърше. Остави ги да се стичат, докато той не откъсваше очи от небето, от разсейващата се бяла следа дим, която бе начертала пътя, по който жена му се бе издигнала в небесата.
7.
Космическата станция
25 юли
Бийти, Невада
Съливан Оуби се събуди от гневно звънящия телефон и изръмжа насреща му. В главата му сякаш биеха хиляди цимбали, а в устата си усещаше вкус на отдавна препълнен пепелник. Посегна към слушалката, но събори телефона на пода. Шумният трясък го накара да премигне от болка. „О, я си гледайте работата“, ядосан си помисли той, обърна се на другата страна и зарови лице в гнездото от разпилени коси.