„Жена?“
Примижал срещу силната дневна светлина, той успя да се увери, че наистина в леглото му имаше жена. Блондинка. И хъркаше. Затвори очи с надеждата, че ако отново успее да заспи, като се събуди, тя ще си е отишла.
Но не можа да заспи. Откъм падналата телефонната слушалка някой се дереше и го викаше по име.
Протегна ръка край леглото си и успя да напипа телефона.
— Какво, Бриджит? — изломоти той. — Какво?
— Защо не си тук? — поиска да знае Бриджит.
— Защото още спя.
— Десет и половина е вече! Ало? Имаш среща с новите инвеститори, не помниш ли? Мога освен това да те уведомя, че Каспър се колебае дали да те разпъне на кръст или да те удуши собственоръчно.
„Инвеститорите! По дяволите!“
Съливан се изправи в леглото, стисна главата си и зачака да премине замайването.
— Виж какво, зарязвай мацката и пристигай тука — каза Бриджит. — Каспър вече ги развежда из хангара.
— Десет минути — каза той.
Изправи се и се олюля на краката си. Мацето не помръдна. Нямаше никаква представа коя беше, но въпреки това предпочете да я остави така заспала в леглото му, понеже тъй и тъй нямаше какво толкова да му открадне.
Нямаше никакво време, нито за душ, нито за бръснене. Нагълта три аспирина, прекара ги през гърлото си с чаша смъртоносно кафе и се метна на ревящия оглушително „Харли“.
Бриджит го чакаше пред входа на хангара. Приличаше на… Бриджит, намръщена и червенокоса, с най-свирепия нрав на цялата планета. Понякога обаче, за нещастие, стереотипите им съвпадаха.
— За малко да си тръгнат — изсъска срещу него тя. — Завличай си бързо задника вътре!
— Те кои бяха?
— Някои си мистър Лукас и мистър Рашад. Представители са на консорциум от дванадесет инвеститори. Ако тука ни издъниш, Съли, ще ни изпържат живи всичките! — Тя млъкна за момент и му хвърли поглед, изпълнен с отвращение. — По дяволите, ние вече сме сложени на жарта. Само се погледни на какво приличаш. Не можа ли поне да се избръснеш?
— Ако настояваш, мога да се върна вкъщи, а? Тъкмо по пътя ще успея да взема някой фрак под наем.
— Забрави! — С тези думи тя му тикна в ръцете сгънат на четири вестник.
— Това пък за какво ми е?
— На Каспър му трябва. Дай му го. А сега се измитай вътре и ги убеди да ни напишат някой чек. И гледай да е тлъст, ясно ли е?
С въздишка той пристъпи в хангара. След ярката светлина на пустинята относителната тъмнина в огромното помещение подейства като балсам за очите му. Отне му секунда-две докато успее да различи тримата мъже, които бяха застанали край черните термоустойчиви плочки на орбиталната капсула „Апогей II“. Двамата посетители, облечени в официални костюми, изглеждаха съвсем не на място сред разпилените инструменти и оборудване.
— Добро утро, господа! — викна той. — Съжалявам, че позакъснях, но ме задържа един конферентен разговор. Предполагам знаете как се проточват подобни неща… — Той хвърли предупредителен поглед към Каспър Мълхоланд, който означаваше: „Само не ми се бъркай, говедо такова!“, след което тежко преглътна. — Казвам се Съливан Оуби — допълни той. — Партньор съм на мистър Мълхоланд.
— Мистър Оуби познава всеки болт и гайка в този космически кораб за многократна употреба — каза Каспър. — Освен това той е работил със стария ни майстор, самия Боб Труакс, в Калифорния. Всъщност той може да ви обясни как действа всяка една система много по-добре от всеки друг. Понякога тук го наричаме нашия Оуби-Уан.
Двамата посетители премигнаха. Нищо повече. Това, че шегата с всеизвестния герой от „Междузвездни войни“ не породи дори усмивка, не беше добър знак.
Съливан, лепнал на лицето си широка усмивка, се ръкува сърдечно с тях, първо с Лукас, а после с Рашад, въпреки че надеждите му за успех значително се бяха смалили. Изведнъж го обзе негодувание към тези двама спретнати господа, от чиито пари той и Каспър така отчаяно се нуждаеха. Проектът „Апогей“, тяхната рожба, мечтата, която бяха преследвали цели тринадесет години, скоро щеше да умре пред очите им и единствено свежа финансова инжекция, при това от съвсем нови инвеститори, можеше да я спаси. Двамата с Каспър трябваше да успеят да я продадат на такава цена, че да могат после спокойно да се пенсионират. Ако не се получеше, по-добре да си съберат инструментите и да подарят летящата капсула на някой лунапарк, за въртележката.