— Ама, няма какво толкова да му се притесняваме — обади се Съливан. — Аз ще си го изкарам в орбита, като две и две. Тъкмо ще бъде интересно за всички. Какво ще кажете?
„Ще ти кажа, че направо си изпил шибания си акъл“, отговориха му безмълвно очите на Каспър.
Двамата гости се спогледаха и размениха няколко думи шепнешком. После Лукас каза:
— Да, една демонстрация действително би ни заинтересувала. След като се оправим с всичките си партньори и координираме свободното време, ами, да речем… след месец. Ще се справите ли?
Направо се хванаха на блъфа му. Съливан се засмя.
— Месец? Никакъв проблем. — Той погледна към Каспър, който бе затворил очи, сякаш го мъчеше някаква вътрешна болка.
— Ще поддържаме връзка — рече Лукас и се обърна към изхода.
— Един последен въпрос, ако може — каза мистър Рашад. Той посочи кораба. — Както се вижда името на прототипа ви е „Апогей II“. Има ли „Апогей I“?
Каспър и Съливан се спогледаха.
— Амии, да — отвърна Каспър. — Имаше…
— И какво се случи с него?
Каспър замълча.
„Какво пък толкова“, ядоса му се наум Съливан. Истината явно вървеше при тези; сега едва ли щеше да е по-различно.
— Взриви се и изгоря — отвърна им той. И излезе от хангара.
Взриви се и изгоря. Това бе единственият начин да им опише какво се случи в онова мразовито, ясно утро преди година и половина. Утрото, в което мечтите му също се взривиха и изгоряха. Седнал пред очуканото си бюро в офиса на компанията и лекувайки махмурлука си с чаша кафе, единственото нещо, което можеше да направи, бе да преиграва отново и отново всяка подробност от изминалия ден. На мястото на изстрелването се бе изсипал цял автобус важни клечки от НАСА. Брат му, Гордън, се усмихваше с гордост в очите. Сред служителите на компанията „Апогей“ цареше празнично настроение, както и сред близо двадесетте инвеститора, които се бяха събрали под брезентовия навес, за да получат кафе и кифлички вместо закуска в ранното утро.
После обратното броене. Излитането. Помнеше как всички бяха присвили очи, докато „Апогей I“ се стрелна високо в небето и се превърна в мъничка точица.
И накрая яркият проблясък на взрива, който сложи край на всичко.
След това брат му, който не каза почти нищо, само няколко успокоителни думи. Но Гордън винаги така правеше. През целия им живот винаги, когато Съливан се издънеше нещо — което сякаш се случваше непрестанно — Гордън просто тъжно и разочаровано поклащаше глава, нищо повече. Гордън беше по-големият брат, трезвият и способен син, който се бе отличил като командир на совалка.
Съливан дори не успя да влезе в редиците на астронавтите. Макар че и той беше пилот и космически инженер, нещата явно никога не вървяха гладко при него. Ако той се качеше в кабината на някой самолет, непременно някоя жичка щеше да даде накъсо или пък някой бензинопровод да се спука. Често си мислеше да татуира на челото си думите „Не съм виновен“, тъй като почти винаги вината наистина не беше негова, когато нещо не вървеше както трябва. Но Гордън не разбираше това. За него нещата не можеха просто да се объркат. Той смяташе, че самата идея за лош късмет представлява оправдание за некадърници.
— Защо не му се обадиш? — попита го Бриджит.
Той вдигна поглед. Тя се бе изправила пред бюрото му, скръстила ръце като учителката му в първи клас.
— На кого да се обадя? — върна въпроса той.
— На брат си, на кого другиго? Кажи му, че ще изстрелваме втория прототип. Покани го да дойде тука. Може да доведе и останалите клечки от НАСА.
— Не искам никого от НАСА.
— Съли, ако ги впечатлим, нещата за компанията ще се променят тотално.
— Като последния път ли?
— Хайде сега — онова беше случайност. Нали оправихме проблема.
— Ами ако пак се случи случайност?
— Недей да бъдеш такъв инат. — Тя бутна телефона пред него. — Обади се на Гордън. Щом ще хвърляме зара, поне да заложим цялата къща.
Той се вгледа в телефона и си спомни „Апогей I“. Спомни си как мечти, подхранвани цял живот, могат да се изпарят за миг в небитието.
— Съли?
— Забрави — отвърна той. — Брат ми си има по-важни неща за вършене, отколкото да се занимава с неудачници като нас. — И той метна вестника в кошчето за боклук.
28 юли
На борда на „Атлантис“
— Хей, Уотсън — викна командирът Ванс към средната палуба. — Ела горе при нас да видиш новия си дом.