Ема изплува нагоре по стълбата и се появи на горната палуба, точно зад мястото на командира Ванс. Щом погледна през илюминатора, тя се задъха от величествената гледка. Никога не се бе приближавала толкова до Международната космическа станция. По време на първия й полет, преди около две и половина години, не бяха осъществявали скачване с нея, а само я бяха наблюдавали от разстояние.
— Прекрасна е, нали? — каза Ванс.
— Това е най-красивото нещо, което съм виждала — тихо му отвърна Ема.
И наистина така беше. Огромните панели на слънчевите батерии, които се бяха разперили като криле от масивния корпус на Международната космическа станция, й придаваха вид на метална пеперуда, понесла се през необятността на космоса. Изградена с помощта на шестнадесет държави, нейните компоненти бяха доставяни в орбита в продължение на цели четиридесет и пет отделни полета. Сглобяването й отне пет пълни години, модул по модул, а целият монтаж бе осъществен в орбита. Много повече от чудо на техниката, орбиталната станция представляваше важен символ на това, което можеше да бъде постигнато от човечеството, при условие, че положеше оръжието и обърнеше взора си към небето.
— Най-прекрасното жилище, според мен — рече Ванс, — бих го нарекъл дори кралски апартамент с панорамен изглед.
— Току-що пренасочихме курса си по вектора за скачване — каза първи пилот Девит. — Всичко върви като по вода.
Ванс напусна командирското си място и застана точно пред илюминатора на командната кабина, за да може по-добре да наблюдава приближаването на совалката към скачващия модул на космическата станция. Това беше най-деликатната фаза от изключително сложния процес на скачванията в орбита. „Атлантис“ бе изстреляна с такава мощност, че да достигне по-ниска орбита от орбиталната станция, ето защо през последните два дни те си бяха поиграли на гоненица с препускащата с хиляди километри в час станция, докато най-сетне бяха успели да я достигнат. Сега те щяха да се приближат откъм долната й страна, като използваха за тази цел няколко от малките корекционни двигатели за фина настройка на подстъпа си за скачване. До слуха на Ема достигна бученето им и усети как цялата совалка леко потрепери.
— Вижте — обади се Девит. — Ето панела, който бе продупчен миналия месец. — Пръстът му сочеше към единия от панелите на слънчевите батерии, на повърхността на който зееше тъмна дупка. Една от неизбежните опасности на пътуването в космоса бе, че нямаше начин да се избегнат многобройните метеорити или изхвърлени от човека отпадъци. Дори и най-малкото парченце се превръщаше в унищожителен снаряд при положение, че се носеше със скорост от няколко хиляди километра в час.
Колкото повече се приближаваха до орбиталната станция, толкова повече тя изпълваше пространството пред илюминатора им, а в гърдите на Ема се надигна едно завладяващо чувство на гордост и възхищение, което в крайна сметка замъгли очите й с топлината на сълзите. „У дома, помисли си тя. Прибирам се у дома.“
Херметически затвореният люк се отвори рязко и от отсрещната страна на шлюза, който вече свързваше „Атлантис“ с Международната космическа станция им се усмихна приветливо едно широко лице с тъмнокафяв тен.
— Портокали! Носят ни портокали! — извика Лутър Еймис към колегите си в станцията. — Усещам аромата им!
— Добър ден от Службата за разнос по домовете на НАСА — се чу безизразният глас на командирът Ванс. — Ето плодовете, които поръчахте. — Понесъл найлоновия плик с пресните плодове, Ванс преплува тясното пространство на херметичния шлюз на „Атлантис“ и се озова на борда на станцията.
Скачването мина като по учебник. Макар двата космически апарата да се носеха през пространството със скорост от близо тридесет хиляди километра в час, Ванс се бе приближил до орбиталната станция с деликатната скорост от два инча в секунда и бе осъществил скачването така естествено, сякаш то бе нормално продължение на траекторията им.
Сега, щом двата люка бяха отворени, един по един екипажът на „Атлантис“ изплува на борда на космическата станция, където ги посрещнаха с топли прегръдки и ръкуване усмихнатите лица на хората, които повече от месец не бяха виждали друго човешко лице. Малкият коридор точно след шлюза се оказа твърде тесен, за да побере тринадесетте човека и членовете на двата екипажа бързо се разпръснаха по съседните модули.
Ема беше петата, която се озова на борда на станцията. Щом стъпи в преддверието, усети сложната смес от най-различни мириси, сред които ясно се различаваше леко киселият мирис, който идваше от затворена дълго време в тясно пространство човешка плът. Този, който пръв я приветства беше Лутър Еймис, стар приятел от неизброимите тренировки в центъра за подготовка на астронавти.