— Доктор Уотсън, предполагам! — избоботи той и я притисна силно към себе си. — Добре дошла на борда. Колкото повече дами имаме тук, толкова по-весело става.
— Хей, нали знаеш, че не съм госпожица.
Той й намигна.
— Е, това няма да го казваме на никого, нали? — Лутър беше широко скроен човек, който постоянно бе във весело настроение. Всички харесваха Лутър, защото Лутър харесваше всички. Ема много се радваше, че именно той беше на борда.
Особено след като се обърна да се здрависа с останалите колеги от станцията. Първо се ръкува с Майкъл Григс, командира на Международната космическа станция — неговият поздрав беше твърде любезен и официален, но почти по военному студен и безчувствен. Дайана Естес, англичанката, която бе изпратена от Европейската космическа агенция, също не си позволи да бъде по-сърдечна. Усмихна се, но очите й си запазиха студената, стъклена синева. Държеше се хладно и дистанцирано.
Следващият, с когото се ръкува, беше руснакът Николай Руденко, който бе прекарал най-много време тук — почти пет месеца. Неоновите светлини от модулите на орбиталната станция сякаш бяха измили цвета от лицето му и сега то бе придобило сивотата на обезцветените петна по наболата си брада. Докато се ръкуваше с него погледът му едва докосна нейния. „Този човек, мина й през ума, трябва да се прибере вкъщи. Той е потиснат. Изтощен.“
Кеничи Хирай, астронавтът от Японската агенция за космически изследвания, бе следващият, който доплува да я поздрави. Той поне се усмихна и стисна мъжки ръката й. Запъна се нещо, докато изговаряше поздрава и побърза да се оттегли.
Изведнъж модулът се опразни, членовете на двата екипажа се бяха разпръснали по прилежащите помещения и Ема се озова сама, лице в лице с Бил Ханинг.
Деби Ханинг бе починала преди три дни. „Атлантис“ щеше да прибере Бил на земята, вкъщи, не за да застане край болничното легло на жена си, а тъкмо за нейното погребение. Ема доплува до него.
— Съжалявам — меко му каза тя. — Бил, наистина много съжалявам.
Той кимна едва забележимо и отмести поглед встрани.
— Странно е — каза сякаш на себе си той. — Винаги сме мислели — ако нещо се случи, искам да кажа — че то ще се случи с мен. Защото, нали аз съм героят в семейството. Аз все съм онзи, който поема всички рискове. Никога, ама никога не ни бе хрумвало, че тя би могла да бъде първа… — Той си пое дълбоко въздух.
Ема усети, че той едва успяваше да запази самообладание и разбра, че моментът съвсем не беше подходящ за изказване на съчувствия. Дори и най-дребното нещо би могло да предизвика срив в изострените чувства на Бил.
— Е, Уотсън — рече най-после той, — май аз ще съм този, който ще трябва да ти покаже новите ти задължения. Нали ти ще си ми заместничка?
Тя кимна.
— Готов ли си за това, Бил?
— Да вървим, по-добре да се залавяме за работа веднага. Има доста неща да ти казвам. А нямаме много време.
Макар на Ема да й бе познато разположението на помещенията в космическата станция, когато за пръв път се разходи из вътрешността й, като че ли малко се обърка и замая. Безтегловността в орбита означаваше, че понятията горе, долу, ляво, дясно, таван и под губеха напълно своя смисъл. Всяка повърхност представляваше работно пространство и, ако понякога се завъртеше прекалено бързо, тя напълно изгубваше представа за посока. Поради тази причина и поради честите прилошавания, тя се стараеше да се движи бавно и когато й се налагаше да се завърти около оста си, гледаше да фокусира погледа си върху една точка.
Знаеше, че жилищното пространство на борда на космическата станция не беше повече от това на два самолета „Боинг 747“, но тук то бе под формата на около дузина отделни модула с размерите на автобус, свързани помежду си като части от детски конструктор посредством няколко възела, наречени шлюзови уширения. Тяхната совалка се бе скачила към станцията посредством шлюз 2. Към същия този шлюз бяха прикачени и лабораторните отсеци на Европейската, Японската и Американската космически агенции, които представляваха един своеобразен портал към вътрешността на станцията.
Бил я поведе през Американския лабораторен модул към следващото свързващо звено, шлюзово уширение 1. Тук те се поспряха за момент и погледнаха навън през панорамния илюминатор. Под тях Земята бавно следваше своята орбита, млечнобелите облаци се завихряха постепенно в красиви спирали над океаните.