Ванс и останалите се приземиха като по учебник — много красиво беше. А онези кръвопийци репортерите се нахвърлиха върху бедния Бил като оси на мед, щом той пристигна тук, в Хюстън. Успях да го зърна по телевизията — господи, изглежда така, сякаш е остарял с двадесет години. Службата и погребението на Деби са днес следобед. Мисля да отида.
Утре обаче смятам да се поразходя из залива по море.
Ем, днес получих документите за развода и, ако трябва да съм честен — изобщо не се почувствах добре. Е, да, то сигурно и не би трябвало де, но…
Както и да е — готови са за подпис. Може би, когато свърши всичко това, ще успеем отново да си бъдем приятели. Както някога.
Джак
ПП: Хъмфри е ужасен негодник. Дължиш ми ново канапе.“
Личен имейл за: Джак Макелъм
От: Ема Уотсън
„Любимката на цяла Америка? Как ли не! Хм, значи всички сега ме следят неотлъчно вперили погледи в телевизорите си и само чакат да се издъня нещо. И ако стане нещо подобно, ще ревнат в един глас: «Ама, така е — трябваше мъж да изпратим!». Много го мразя това.
От друга страна обаче, тук ми е много добре. Винаги, когато погледна надолу към Земята и видя колко невероятно красива е тя, ми се иска да мога да проникна в мозъка на всеки неин обитател и да разтърся най-светите му чувства. Ако само можеха да я видят оттук, колко мъничка и крехка, и колко самотна е нашата Земя сред безкрайната чернота на ледения космос. Може би тогава всеки щеше да се грижи повече за нейното съхранение.
(Ех, ох, ей сега, виж я как пак почна да циври тоя път заради родната си планета. Ама така си е — трябваше мъж да изпратим.)
Мога с радост да ти се похваля, че гаденето ми вече премина. Минавам от модул в модул, без да ми мигне окото. Все още обаче се обърквам за момент, когато случайно зърна Земята през някой прозорец. Изведнъж ми се объркват представите за горе и долу и ми трябват няколко секунди да се ориентирам отново. Опитвам се да не пропускам физическите упражнения, но все пак два часа на ден са си доста време, особено пък когато имам толкова много работа. Около дузина експеримента за наблюдение, безброй имейли свързани с полезния товар, всеки учен си иска първостепенно внимание за неговия си проект. Предполагам, че в крайна сметка ще вляза в крак с всичко. Но тази сутрин явно съм била доста уморена, понеже съм проспала музиката за добро утро от Хюстън. (После Лутър ми каза, че ни застреляли с «Валкирията» на Вагнер!)
Що се отнася до развода, че е нещо наистина крайно, хм, на мен също не ми се нрави. Но, Джак, нали поне си прекарахме седем прекрасни години. Мисля, че това е доста повече, отколкото могат да се похвалят повечето други семейства. Да, зная, че сигурно наистина ти се иска всичко това да свърши. Обещавам ти, че ще подпиша всичко, веднага щом се върна обратно.
Не спирай да ми махаш.
Ем
ПП: Хъмфри никога не е нападал моите мебели. Сещай се какво си му направил, за да го разтревожиш така.“
Ема изгаси лаптопа и затвори капака му. Да си провери личната поща и отговори на писмата й беше последната задача за деня. Тя толкова много очакваше да научи нещо от дома, но споменаването на развода от Джак я беше жегнало неприятно. „Значи той вече бе готов да свършва с това, ядосваше се тя. Вече се бе настроил да станат отново приятели, така ли?“
Докато се пъхаше в спалния чувал и закопчаваше ципа, тя все още му се ядосваше за това, че той толкова спокойно приемаше края на брака им. В началото, когато още се вихреха люти спорове и скандали, тя бе чувствала една странна увереност по време на всяко шумно разногласие. Сега обаче, когато бе дошъл краят на конфликтите им, Джак явно вече бе достигнал етапа на хладнокръвно приемане на фактите. Без болка и без съжаления.
„А аз съм тук горе, далече от всичко и така ми липсваш. И така се мразя за това.“
Кеничи се поколеба дали да я събуди. Стоеше пред завесата, която отделяше нейното спално отделение от останалото пространство и се чудеше дали си струва да я повика отново по име. В края на краищата това бе толкова незначително нещо, че май просто нямаше смисъл да я безпокои. На вечеря тя му се бе сторила преуморена, всъщност дори бе задрямала както си държеше още вилицата. Без непрестанното въздействие на гравитацията тялото не клюмва, когато човек се унася в сън, главата не пада внезапно на гърдите ви, за да се събудите сепнати от тази промяна в положението. Всеизвестен факт бе, че изморените астронавти заспиваха по средата на работата си, все още стискайки инструмента в ръката си.