Реши да не я буди и се върна обратно, сам в американския лабораторен модул.
Кеничи никога не бе имал нужда от повече от пет часа почивка през нощта и често се случваше докато другите спяха, той да кръстосва коридорите на космическата станция и да проверява как вървят отделните експерименти. Наблюдаваше, записваше си, изследваше. Дори бе забелязал, че единствено в часовете, когато всички човешки същества спяха, станцията показваше своята бляскава същност, израстваше пред очите му като личност. Превръщаше се в отделно живо същество, което непрестанно жужеше и припукваше, в отговор на командите от компютрите, стрелкащи се с невъобразима скорост по плетеницата на нервната система на станцията от неизброими жички и мрежи, от които зависеха многобройните функции, извършвани във всеки един момент от полета. Докато Кеничи се рееше из лабиринтите от тунели от един отсек в друг, той си мислеше за всички онези човешки ръце, които се бяха трудили, за да създадат и оформят всеки квадратен инч на тази безкрайно сложна система. Колко ли специалисти по фина електроника, заварчици и експерти по пластмасата и стъклото бяха вложили тук труда си! Благодарение на техните усилия един син на фермери, който бе израсъл в планинско село в Япония, сега се носеше на близо четиристотин километра над Земята.
Кеничи бе на станцията от около месец и никога не бе преставал да се възхищава на чудото, че е там.
Знаеше, че престоят му тук бе ограничен. Знаеше, че във всеки момент тялото му плаща своята дан: костите му губеха калция си, мускулите му отслабваха, енергичността на сърцето и артериите му намаляваше, всички те освободени от вечното предизвикателство да се борят със земното притегляне. Всяка секунда на борда на космическата станция беше ценна и той не искаше да я пропилява. Така че в отделените за сън часове той бродеше из станцията, поспираше се пред илюминаторите, наблюдаваше поведението на животните в лабораториите.
Така откри и мъртвата мишка.
Тя плуваше в безтегловността с изпънати и вкочанени крачета, а розовата й уста зееше зловещо. Още една от мъжките. Това бе четвъртата мъртва мишка от шестнадесет дни насам.
Той се увери, че жизнеподдържащите системи функционират правилно, температурата бе в нормалните граници, а циркулацията на въздуха се извършваше според стандартните дванадесет цикъла ежечасно. Но защо тогава умираха? Да не би да имаше някаква зараза във водата или в храната? Преди няколко месеца на станцията бяха измрели цяла дузина плъхове поради факта, че в питейната им вода бяха проникнали токсични химикали.
Мишката се рееше в единия ъгъл на клетката. Останалите мъжки се бяха скупчили в противоположния край, сякаш в пристъп на отвращение от вида на трупа на техния съквартирант. Нещо повече, те сякаш се опитваха трескаво да избягат колкото може по-далече от него, впили лапички в непреодолимата стена на телената клетка. В далечния край, отвъд междинната телена преграда, женските се бяха скупчили по същия начин. Всички, с изключение на една. Тя се гърчеше конвулсивно и се движеше в бавна спирала посред клетката, а миниатюрните пръсти на краката й се свиваха и отпускаха неконтролируемо.
Още една беше болна.
Той още не бе отместил погледа си, когато женската, както се казва, изпусна последния си дъх, след което незабавно се отпусна неподвижна.
Останалите женски се притиснаха една о друга още по-силно и заприличаха на гърчеща се маса бели косми, по които течеше високото напрежение на паниката. Трябваше да премахне мъртвите, преди заразата — ако това беше зараза — да се разпространи върху другите.
Премести клетката в херметичната камера, надяна латексовите ръкавици и мушна ръцете си през специалните гумени отвори. Първо отвори мъжкото отделение, хвана мъртвата мишка и я пусна в една найлонова кесия, която се запечатваше автоматично. След това отвори женското отделение и посегна да хване и другия труп. Докато изваждаше ръката си, край нея се стрелна като светкавица една топчица бяла козина.
Това бе една от другите мишки, която бе избягала от клетката.
Хвана я с едно движение на ръката. И почти незабавно я пусна, щом по ръката му пробягна остра болка. Бе го ухапала през гумената ръкавица.
Той бързо измъкна ръцете си от камерата и с едно движение смъкна ръкавицата от ръката си, впил поглед в пръста си. Една капка кръв растеше и преливаше от ухапаното, от неочаквания вид на която му се догади. Затвори очи и изруга наум. Това беше нищо — дреболия. Ухапването бе в края на краищата справедливото отмъщение на мишката за десетките пъти, когато самият той я бе убождал, за да й инжектира това или онова. Отвори очи, но гаденето не бе изчезнало.