— Наблюдаваме тези животни вече повече от месец — рече Лумис. — Смятаме, че експериментът относително добре се понася от животните, без особени стресове. За следващата седмица сме планирали смесване на мъжките с женските, с надеждата за успешно чифтосване и зачеване. Този експеримент има важно приложение по отношение на дълготрайните космически полети. Говоря за колонизация на планети. Естествено, тези необичайни смъртни случаи сред животните са доста обезпокоителни.
— Ние вече посяхме взетите от тях култури — отвърна Ема. — Но всички мъртви мишки се разлагат много по-бързо, отколкото би трябвало. Като имам предвид именно труповете, се опасявам от инфекция с klostridia или streptococcus.
— Да има на станцията опасни бактерии като тези? — удиви се той. — Тогава проблемът е доста по-сериозен.
— Точно това искам да кажа. Особено в затворено пространство като нашето. Всички сме уязвими.
— Ами опитахте ли да аутопсирате мъртвата мишка?
Ема замълча.
— Тук горе сме оборудвани да се справим само с втора степен на биологична зараза. Нищо повече. Ако си имаме работа с наистина сериозен патоген, не мога да си позволя да рискувам заразяването на други животни. Или хора.
Последва мълчание. После Лумис се обади:
— Разбирам. И мисля, че трябва да се съглася с вас. Значи сте се насочили към безопасното отстраняване на труповете?
— Незабавно при това — отвърна Ема.
31 юли
За първи път откакто се намираше на борда на космическата станция Кеничи не можа да спи. Вече няколко часа бяха изминали откакто бе вдигнал ципа на спалния си чувал, но въпреки това бе още буден, като през цялото време умуваше над загадката с мъртвата мишка. Макар никой да не бе го упрекнал за случилото се, той се чувстваше виновен за проваления експеримент. Опита се да си спомни къде беше сгрешил. Дали бе използвал някоя заразена игла, може би когато вземаше проби от кръвта на всяка от мишките, или пък неправилно бе нагласил системата за контрол на животоподдържащите функции? Отвсякъде го връхлитаха мисли за възможното развитие на заразата, вследствие на някоя негова грешка.
Вече усещаше как главата му пулсира от напрежение.
Още сутринта бе усетил това неразположение, когато нещо в окото му започна да го пробожда. С течение на деня леките бодежи се превърнаха в болка, а сега вече цялата лява половина от главата му го болеше. Не, не беше някоя жестока болка, но стигаше, за да го дразни с постоянството си.
Той разтвори ципа на чувала си. Не можеше току-тъй да се примири — реши да отиде и да провери отново мишките.
Плавно мина покрай завесата на спалното отделение на Николай и се отправи през серията коридори, свързващи отделните модули на космическата станция, които водеха към американската й част. Едва когато влезе в лабораторията, разбра, че не само той беше буден.
В съседния лабораторен модул, този на японската агенция, се чуваха приглушени гласове. Той мълчаливо преплува разстоянието до второ шлюзово уширение и надникна през процепа на полуотворената врата. Вътре бяха Дайана Естес и Майкъл Григс, чиито крайници бяха странно сплетени, а жадните им устни изследваха сантиметър по сантиметър тялото на другия. Той бързо се отдръпна назад, преди да са го забелязали. Лицето му гореше от смущение заради картината, на която бе станал неволен свидетел.
Ами сега? Дали да ги остави да се наситят един на друг и да се върне обратно в спалното помещение? „Не може така, не е правилно, помисли си той, обхванат от внезапно негодувание. Аз съм дошъл тук, за да работя, да изпълнявам дълга си.“
И той се отправи към шкафа с животинските клетки. Умишлено започна да отваря и затваря чекмеджетата на шкафовете прекалено шумно и както очакваше, няколко секунди по-късно в лабораторията влязоха Дайана Естес и Майкъл Григс, и двамата с доста зачервени лица. „Ами как няма да са зачервени, мислеше си той, като се има предвид, с какво се бяха захванали.“
— Тъкмо проверявахме центрофугата, май се беше развалила — излъга Дайана. — Но мисля, че вече работи.
Кеничи кимна мълчаливо и по никакъв начин не даде да се разбере, че знаеше истината. Дайана беше леденостудена по характер и това й качество непрестанно го плашеше и ядосваше. Григс поне гледаше виновно, което му правеше чест.
Кеничи изгледа гърбовете им, докато те излизаха през вратата на лабораторията. После насочи отново вниманието си към клетката с животните. Вгледа се по-внимателно.