— Твой ред е — обърна се към него тя.
Той неохотно изръмжа и протегна ръка.
— И всичко това в името на науката.
— Само една спринцовка е този път — опита се да го успокои Ема и притегна турникета около мишницата му.
— Толкова пъти са ни дупчили вече, че сме заприличали на най-обикновени наркомани.
Тя плесна няколко пъти кожата под бицепса му, за да изпъкне по-добре вената, която я интересуваше. Вената, разбира се, се показа едра и синя, прилична на въже върху мъжката му ръка. Григс определено полагаше големи усилия, за да поддържа формата си, докато се намираше в орбита — задача не толкова лесна като на Земята. Животът в космоса определено взимаше своя дан от човешкото тяло. Лицата на астронавтите подпухваха и имаха нездрав цвят от задържането на течности в организма. Бедрата и мускулите на прасците им се свиваха, докато краката им не придобиеха вид на така наречените „пилешки крака“. Задълженията бяха неизброими, дразненията прекалено много, за да се посочат. И като капак на всичко върху плещите им тегнеше емоционалното бреме да живееш в затворено пространство с колегите си, които често изпадаха в стрес, рядко се къпеха и носеха мръсни дрехи.
Ема почисти кожата с памук, напоен в спирт и проби кожата с иглата. Кръвта нахлу в спринцовката. Тя вдигна очи към него, но Григс бе отвърнал поглед.
— Добре ли си?
— Да. Винаги съм знаел, че си способен вампир — почти нищо не усетих.
Тя разхлаби турникета, а при изваждането на иглата от вената му до слуха й достигна облекчената му въздишка.
— Вече можеш спокойно да закусиш. Източих всички, с изключение на Кеничи. — Тя се огледа. — А той впрочем къде е?
— Не съм го виждал тази сутрин.
— Да се надяваме, че не е закусвал. Иначе ще развали глюкозния тест.
Николай, който току-що се бе подал иззад ъгъла, мълчаливо довършвайки закуската си, каза:
— Още спи.
— Странно — обади се Григс. — Той винаги е на крак преди всички нас.
— Снощи нещо не спа добре — обади се отново Николай. — Дори през нощта го чух да повръща. Питах го дали има нужда от помощ, но той отказа.
— Сега ще го видя — отвърна Ема.
Напусна помещението и се отправи по дългия тунел, по който се стигаше до руския сервизен модул, където бе спалнята на Кеничи. Завесата му беше спусната.
— Кеничи? — извика го по име тя. Никой не й отговори. — Кеничи?
Поколеба се за момент, после дръпна встрани завесата и видя лицето му.
Очите му искряха в кървавочервено.
— Господи! — прошепна тя.
9.
Болестта
Лекарят, който стоеше зад командния пулт в Залата за управление на полетите за Международната космическа станция, беше д-р Тод Катлър. Младежкото му, почти юношеско лице, бе му спечелило сред астронавтите прозвището „Дууги Хаузър“, по името на едно телевизионно шоу за лекар — тийнейджър. Катлър беше в действителност един зрял мъж на тридесет и две години, известен с хладния си ум и всеобхватна компетентност. В момента той изпълняваше ролята на личен лекар на Ема, докато тя беше на космическата станция и, веднъж седмично, по време на частния им разговор, засягащ личното й здраве, тя имаше възможност да говори с него съвсем насаме, така че да може да сподели и най-интимните подробности, свързани със здравословното й състояние. Тя се доверяваше изцяло на медицинските му способности и облекчено си отдъхна, когато разбра, че в този момент именно той бе на смяна зад пулта в Командната зала в „Джонсън“.
— Има интензивни кръвоизливи в склерите и на двете очи — каза тя. — Направо ми взе акъла, като го видях за първи път. Мислех си, че се дължат на напрежението, понеже е повръщал късно през нощта — нали се сещаш, какво имам предвид — внезапните промени в налягането са спукали няколко капиляра в очите му.
— Точно в този момент мисля, че това не е чак толкова важно. Кръвоизливите ще се прочистят за ден-два — отвърна Тод. — Нещо друго по кръвните проби на останалите?
— Но той има температура — тридесет и осем и шест. Пулсът му е сто и двадесет, кръвното налягане — сто на шестдесет. Сърцето и дробовете изглежда са наред. Това, което ме притеснява, е, че постоянно се оплаква от главоболие, а не мога да открия никакви неврологични промени. И нещо още по-страшно — не чувам никакви звуци от перисталтика и целият му корем е мек и болезнен на пипане. През последния час е повръщал няколко пъти — само това говори за промяна на електролитния баланс в тялото и влошаване на кръвния статус. — Тя млъкна. — Тод, наистина изглежда доста болен. А ето и най-лошото. Току-що изследвах нивото на амилазата. Цифрата е шестстотин.