— Отново повърна — съобщи й Дайана.
Ема застопори краката си, така че да може да застане неподвижно до Кеничи и нагласи слушалките на стетоскопа на ушите си. След това нежно постави чувствителната диафрагма върху корема на астронавта. Все още не можеше да долови никакви звуци от коремната му кухина. Хранителният му тракт сякаш бе просто изключен, което означаваше натрупване на вътрешни течности. Те трябваше задължително да бъдат източени.
— Кеничи — започна тя, — ще се наложи да поемеш в стомаха си една сондичка. Така можем да се преборим с болката и повръщането.
— Какво — каква сонда?
— Стомашна сонда. — Тя отвори чантичката за спешни случаи, в която имаше какво ли не — от средства за първа помощ до животоподдържащи апарати. От вътрешната страна на единия капак бяха наредени пълната гама жизненоважни медикаменти и лекарства, които не можеха да се намерят дори в най-модерната линейка, че дори и повече. В едно от отделенията с надпис „Въздушни пътища“ се намираха най-различни сонди, системи, полиетиленови торбички за течности и ларингоскоп. Тя разкъса опаковката, в която беше дългата шлауфка на назогастралната сонда. Тя беше тънкостенна, навита на спирала, направена от еластична пластмаса и имаше перфориран край. Кървавочервените очи на Кеничи се разшириха.
— Не се плаши, ще се постарая да бъда много внимателна — опита се да го успокои тя. — А ти можеш да ми помогнеш, като преглътнеш малко вода, когато ти кажа. Значи, сега аз ще прекарам този край на сондата през едната ти ноздра. След това ще минем през задния край на гърлото и, щом преглътнеш водата, сондата сама ще си влезе в стомаха. Най-неприятната част е точно в началото, когато минава през носа. И след като веднъж си заеме мястото, почти няма да я усещаш.
— А колко време ще остане вътре в мен?
— Ами, поне за един ден. Докато накараме вътрешните ти органи да заработят отново. — После тя нежно добави: — Наистина трябва да го направим, Кеничи.
Той въздъхна и кимна.
Ема погледна към Лутър, чието изражение ставаше все по-ужасено от идеята за сондата.
— Ще ми трябва малко вода, за да преглътне. Искаш ли да ми донесеш една чашка? — След това погледът й се премести към Дайана, която се рееше наблизо. Както винаги, видът й си беше невъзмутим, сякаш изобщо не съществуваше никакъв сериозен проблем. — Освен това ще трябва да се подготви сондата и да се държи вертикално.
Дайана незабавно протегна ръка и извади от чантата една сонда в полиетиленова торбичка.
Ема разгъна сондата, след това потопи единия й край в специален лубрикиращ гел, който щеше да улесни движението й през носоглътката, а после подаде на Кеничи торбичката с вода, която Лутър беше донесъл.
Стисна го окуражително за рамото. Макар в очите му да се четеше ужас, той успя да й отвърне с кимване.
Перфорациите в единия край на сондата вече блестяха от омазняващия гел. Ема нежно вкара лъщящия край в дясната ноздра на Кеничи и полека започна да прониква все по-надолу в носоглътката. Той се задъха, очите му се навлажниха обилно, закашля се от естествената си съпротива при навлизащото във вътрешностите му чуждо тяло. Загърчи се, борейки се с обзелия го инстинкт да повърне или изтръгне от носа си сондата, която бе влязла вече толкова дълбоко в него.
— Глътни малко вода, Кеничи — подкани го Ема.
Той се насили и поднесе към устата си сламката, която се подаваше от торбичката.
— Хайде, гълтай, Кеничи — повтори тя.
Щом глътката вода премина през гърлото му, епиглотисът автоматично затвори пътя, който водеше към трахеята и белите дробове, и понесе сондата надолу към стомаха. Именно така се осигуряваше правилния път към отвора в стомаха, в който трябваше да влезе сондата. В момента, в който Ема го видя да преглъща, тя бързо напъха сондата в него, през гърлото, покрай носоглътката, докато усети, че долният й перфориран край вече се намира в стомаха.
— Готово — рече тя и прикрепи с лейкопласт сондата край носа. — Справи се отлично.
— Ето торбичката — каза Дайана.
Ема свърза края на сондата към всмукателния апарат и полиетиленовата торбичка и пусна уреда. Чуха се няколко избълбуквания, след което торбичката започна да се пълни постепенно със стомашната течност. Тя бе зелена на цвят, най-вероятно жлъчни сокове, но без следи от кръв, което бе един успокоителен факт. Може би това беше цялото лечение, от което се нуждаеше Кеничи, спокоен стомах, изсмукване на стомашните сокове и система с физиологичен разтвор. Ако действително беше развил инфекция на панкреаса, тази терапия би му помогнала да изтрае до пристигането на совалката.