Гласът му, тъй като той водеше непрестанен разговор с Центъра, все още звучеше спокойно и уверено, дори се усещаше известна досада. Наближаваха двете минути. Следващата кризисна точка. Катоднолъчевият дисплей изписа „Рс < 50“ и замига. Степените продължаваха да горят, всичко вървеше по график.
Ема го почувства отведнъж, внезапното забавяне, което се получаваше, когато степените погълнаха последното им гориво. След това през прозрачния люк нахлу ослепителната светлина от блесналия взрив на откъсналите се от външния резервоар буустери и тя замижа.
Тътенът на двигателите зловещо се смени с тишина, разтърсващите вибрации постепенно преминаха в меко и безпрепятствено движение. Сред внезапно настъпилия покой, тя усети как пулсът й се ускорява, как сърцето й тежко заби като едра птица, която се блъскаше отчаяно и упорито в решетките на собствения й гръден кош.
— Център, тук „Индевър“ — каза Китридж, гласът му все така звучеше неестествено спокоен. — Освободихме се от буустерите.
— Прието, видяхме.
— Пристъпваме към завръщане. — Китридж натисна бутона „Стоп“, като преди това бе завъртял ключа на позиция „Завръщане към стартовата точка“.
В слушалките на Ема прозвуча гласът на Джил Хюит:
— Ема, да чуем какво ще ни каже картончето!
— Започвам.
И тя зачете отделните точки, а гласът й бе също така стряскащо спокоен и уверен, като на Китридж и Хюит. Който и да слушаше разговора им, никога не би предположил, че в същия този момент те бяха изправени пред катастрофа. Действията им бяха механични, паниката им напълно овладяна, всяко тяхно движение бе резултат от толкова много тренировки, че се бяха превърнали в подсъзнателни. Бордовите компютри трябваше автоматично да насочат совалката им по обратния път към къщи. Те следваха неотлъчно курса си, височината им беше над сто и тридесет километра, продължаваха да се изкачват, разсипвайки след себе си гориво.
После тя почувства зашеметяващ световъртеж, когато носът на станцията се завъртя надолу, към земята, сякаш се търколи през глава. Хоризонтът, който бе обърнат с главата надолу, сега внезапно се изправи, щом се насочиха към Космическия център „Кенеди“, на около шестстотин и петдесет километра пред тях.
— „Индевър“, тук център. Изгасете основния двигател.
— Прието — отвърна Китридж, — изключвам основния двигател.
На командния пулт индикаторите на трите основни двигателя изведнъж светнаха яркочервено. Двадесет секунди след изгасянето им, в океана щеше да падне огромният външен резервоар.
„Губим височина прекалено бързо — помисли си Ема. — Но пък си отиваме право вкъщи.“
Изведнъж подскочи. Остро избръмча предупредителен сигнал и цяла секция от контролния пулт освети командния пулт.
— Център, изгубихме компютър номер три! — изкрещя Хюит. — Изчезна и навигационният вектор! Повтарям, изгубихме навигационния вектор!
— Може би е грешка в инерционните изчисления — обади се Анди Мерсър, другият бордови специалист, седнал до Ема. — Да го изключим от мрежата.
— Не! Може да става дума за препълнен буфер при трансфера на данни! — прекъсна го Ема. — По-добре да пуснем резервния.
— Съгласен — рязко кимна с глава Китридж.
— Включвам резервния компютър — обяви Хюит. И пусна пети компютър.
Векторът отново се появи на екрана. От гърдите на всички се изтръгна въздишка на облекчение.
Взривовете от неголемите заряди сигнализираха отделянето на празния резервоар. Не можеха да го видят да пада в океана, но знаеха, че току-що бяха преминали още един критичен момент. Совалката вече летеше свободна, масивна и трудноподвижна птица, стрелнала се към дома.
Хюит кресна:
— По дяволите! Изгубихме един от помощните енергийни модули!
Ема стискаше зъби, когато изръмжа нова аларма. Единият от захранващите модули беше извън строя. После писна още един звънец и погледът й пробягна панически по пулта. Отвсякъде светеха множество кехлибарени алармени сигнали. От всички екрани изчезнаха данните. Тяхното място бяха заели зловещи черно-бели ивици. „Катастрофален срив в компютърните системи.“ Летяха без каквато и да била навигационна информация. Без елементарен контрол върху елероните.
— Анди и аз се заемаме с повредата в захранването! — изкрещя Ема.
— Отново включваме резервния компютър!
Хюит щракна ключа и изруга:
— Ужасно се забавлявам, момчета. Нищо не става…