Четирите дни, прекарани в морето, бяха придали на кожата му кафеникав загар, а той като цяло сякаш бе измършавял. Не беше разкрил пред никого своите планове, а просто се бе запасил с храна и бе отплавал в открити води, където отникъде на хоризонта не се виждаше земя, далеч навътре към нощите, които бяха толкова черни, че очите му биваха заслепени от яркостта на звездите. Там, излегнал се по гръб на палубата, той с часове съзерцаваше нощното небе, а единственият шум, който достигаше до слуха му, бе нежният плисък на морските вълнички, които се разбиваха о корпуса на платнохода. Безкрайното звездно поле, разпростряло се във всяка посока и изпълващо почти целият му зрителен обхват му създаваше почти реална илюзия, че се носи с огромна скорост през космоса, а с всяко надигане на морските вълни той сякаш навлизаше все по-навътре в ръкавите на някоя галактика. Бе изпразнил разума си от всички мисли и се бе отдал изцяло на морето и звездите. А когато внезапно някой метеор прорязваше нощното небе, той си спомняше за Ема. Все пак не можеше стената, с която той се бе отделил от външния свят да бъде толкова висока, че да изолира и Ема. Тя винаги присъстваше в него, макар и в далечните краища на съзнанието му, в очакване на удобен момент да се промъкне в мислите му, когато той най-малко очакваше. Или искаше. Изведнъж се напрегна, очите му все още бяха впити във вече изчезналата следа от метеора и макар нищо да не се бе променило, нито посоката или силата на вятъра, нито пък монотонното повдигане и спускане на вълните, в душата се бе настанила една завладяваща самота.
Беше все още тъмно, когато той вдигна платната и обърна лодката към къщи.
Сега, докато се движеше нагоре по течението по канала към езерото Клиър и минаваше край силуетите на покривите на сградите, грейнали на фона на изгряващото слънце, той внезапно съжали за решението си да се върне толкова скоро вкъщи. Докато беше сред водите на огромния Мексикански залив, той се наслаждаваше на постоянната прохлада на морския бриз, който тук бе заменен от неподвижно увисналата жега и задушаващата влага, която пречеше на дишането.
Внимателно акостира в своето място на кея и стъпи на брега с все още нестабилна походка от дните, прекарани в открито море. Според правилата първото нещо, което му предстоеше, бе един разхлаждащ душ. Реши да отложи почистването на платнохода за през нощта, когато щеше да бъде по-хладно. Що се отнася до Хъмфри, още един ден в клетката нямаше да се отрази толкова пагубно на проклетата топка косми. Повлякъл спалния си чувал, той пое по тесния кей към малката морска бакалница и когато минаваше край нея, погледът му попадна върху таблото с новините. Спалният чувал се изхлузи от ръката му и падна на земята. Очите му се бяха впили в големите букви на първа страница на тазсутрешния „Хюстън Кроникъл“.
„Започва обратното броене на извънреден полет на совалката «Дискавъри» — стартът е назначен за утре.“
„Какво се бе случило“, питаше се той. Нещо се беше объркало. Но какво?
С разтреперани ръце той измъкна от джоба си няколко петачета, напъха ги в процепите на машината и сграбчи вестника, който автоматът му изплю. Към статията бяха приложени две снимки — едната беше на Кеничи Хирай, астронавтът, изпратен от Японската космическа агенция. Другата беше на Ема.
Джак сграби спалния си чувал от земята и хукна да потърси телефон.
На срещата присъстваха трима от лекарите, които обслужваха космическите полети, явен знак за Джак, че проблемът, който ги бе събрал, бе от медицинско естество. Щом влезе в командната зала, всички погледи се обърнаха към него с удивление. Той успя да почете неизречения въпрос в очите на ръководителя на полета за космическата станция Ууди Елис — „Какво, по дяволите търси Джак Макелъм отново в нашите редици?“.
Доктор Тод Катлър отвърна на този безгласен въпрос:
— Джак бе един от хората, помогнали за разработката на правилата за действия при спешни случаи от медицинска гледна точка, които се прилагат още от времето на първия екип, пребивавал на Международната космическа станция. Мисля, че неговото присъствие тук и сега ще ни бъде от полза.
Елис неохотно каза:
— Личното отношение може да усложни нещата. — Разбира се, имаше предвид Ема.
— Всеки член на този екипаж е като част от едно семейство — настоя Тод. — Така че в известен смисъл всеки проблем има лично отношение за нас.