Хелън се обърна и видя, че той вече бе наредил поръчката й върху таблата.
— Ще желаете ли още едно питие?
— Не. Не, трябва да тръгвам.
— Но, вечерята ви…
— Отменете поръчката. Моля ви. — Тя отвори портмонето си, подаде му петнадесет долара и изхвръкна от ресторанта.
Щом влетя в хотелската си стая, тя се опита да се свърже с Палмър Габриел в Сан Диего. Опита няколко пъти, преди да успее да се свърже с международния оператор, и щом най-накрая успя да получи свободен сигнал, отсреща й отговори гласовата поща на Палмър.
— Слушай, имат болен астронавт на борда на Международната космическа станция — започна тя. — Палмър, разбираш ли, от това се страхувах. Опитах се да те предупредя. Ако информацията не е потвърдена, ще трябва да действаме много бързо. Преди… — Тя млъкна и погледна към часовника. „Майната му на това, мина й през ума и тресна слушалката. Трябва да се прибера вкъщи, в Сан Диего. Аз съм единствената, която знае как да се справи с това. Те ще имат нужда от мен.“
Тя нахвърли дрехите си в куфара, плати на рецепцията и се метна в едно такси, което трябваше да я откара до неголямото летище в Буена Виста, на двадесет и четири километра от тук. Един малък самолет трябваше да я очаква там, за да я откара до Ла Пас, където можеше да хване някой от редовните полети до Сан Диего.
Пътуването с таксито бе доста неприятно, тъй като пътят бе неравен и с много завои, а през отворения й прозорец постоянно нахлуваха облаци прахоляк. Но тя се страхуваше повече от предстоящия й полет по въздуха. Малките самолети я ужасяваха. Ако не бързаше толкова много, сигурно щеше да предпочете да измине цялото разстояние нагоре по полуостров Баха със собствената си кола, която бе паркирана в един от платените паркинги на курорта. Хелън впи изпотените си длани в облегалките за ръце на таксито и се отдаде на рисуваните от въображението й ужасни сцени, които я очакваха по време на предстоящия полет. После вдигна поглед нагоре към ясното кадифе на нощното небе и се замисли за хората на борда на космическата станция. За рисковете, които други, много по-смели хора поемаха. Всичко бе въпрос на гледна точка. Един обикновен полет с малък самолет бе нищо в сравнение с рисковете, които един астронавт поемаше.
Едно бе очевидно — не беше време да се отдава на страховете си. В края на краищата от нейните действия можеше да зависи живота на много хора. А тя единствена знаеше как да се справи с проблема.
Внезапно таксито спря да тръска и Хелън най-после си отдъхна. Бяха излезли на асфалтиран път и вече, слава богу, Буена Виста се виждаше само на няколко километра пред тях.
Усетил, че клиентката му бърза, шофьорът увеличи скоростта и вятърът, който нахлуваше през отворения й прозорец, сега засвистя оглушително, обсипвайки лицето й с хиляди иглички от ситни прашинки пепел. Тя се пресегна към ръчката да затвори стъклото. Изведнъж автомобилът рязко се наклони вляво, вероятно за да изпревари някоя бавнодвижеща се кола. Вдигна поглед и за неин ужас видя, че изпреварваха в завой.
— Senor! Mas Despacio! — извика тя. — Намалете скоростта.
Караха успоредно с другия автомобил. Таксито се опита да излезе напред, но другият шофьор не им даваше предимство. Пътят пред тях се изви още по-наляво и им отне видимостта напълно.
— Няма да успеем да го минем! — извика тя. — Чувате ли… — Очите й се впериха напред и тя замръзна на мястото си от ослепителните светлини на другата кола в насрещното движение.
Вдигна ръце, за да предпази лицето си. Писъкът на гумите се сля с онзи, излязъл от собственото й гърло…
3 август
От мястото си зад стъклената стена, която отделяше претъпканата зала за посетители, Джак имаше прекрасен изглед към Залата за управление на полетите, където зад всеки команден пулт стоеше дежурният специалист, спретнат за пред телевизионните камери. Макар мъжете и жените, работещи там, да бяха всецяло отдадени на задълженията си, те никога не забравяха, че във всеки един момент ги наблюдаваха, че окото на обществото непрестанно следеше техните действия. Всеки жест, всяко нервно кимване с глава можеше да бъде забелязано иззад стената от стъкло зад тях. Само допреди година Джак бе стоял зад пулта на дежурния лекар на полета по време на изстрелването на една от совалките и също бе усещал многобройните погледи на непознатите зад стъклото, като една смътна и неприятна топлина, която неумолимо палеше врата му. И сега знаеше, че хората долу изпитваха същото дразнещо чувство.
Днес обаче атмосферата в залата бе ледена, каквито бяха и гласовете, които се разнасяха от високоговорителите. Всъщност това беше и имиджът, който НАСА се стараеше да поддържа — професионалисти, изцяло отдадени на своята работа. Онова, което рядко достигаше до знанието на обществото, бяха кризите, които се развиваха в недостъпните за чужди очи помещения. Там напрежението достигаше връхната си точка и се разразяваха истински скандали.